Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Вие ще бъдете председател на фондацията, професоре — предложи Кейт Колд.

— Аз? — попита Льоблан истински изненадан и очарован.

— Кой може да го направи по-добре от вас? Когато Людовик Льоблан говори, светът слуша… — каза Кейт Колд, имитирайки надутата интонация на антрополога, а всички, с изключение на Льоблан, разбира се, избухнаха в смях.

Александър Колд и Надя Сантос бяха седнали на пристанището в Санта Мария де ла Ювия — там, където разговаряха за първи път преди няколко седмици и където започна тяхното приятелство. Както и тогава, вече беше настъпила нощта с вечерното квакане на жабите и крясъците на маймуните, но този път луната не ги осветяваше. Небосводът беше тъмен и изпъстрен със звезди. Александър никога не беше виждал такова небе, не можеше да си представи, че има толкова много звезди. Децата усещаха, че много живот се беше изтърколил, откакто се запознаха; за тези няколко седмици и двамата бяха пораснали и се бяха променили. Дълго седяха мълчаливи, загледани в небето, с мисълта, че много скоро трябва да се разделят, докато Надя си спомни за кошничката, която носеше за своя приятел — същата, която й бе дал алимаи на раздяла. Алекс я взе с благоговение и я отвори: вътре блестяха трите яйца от свещената планина.

— Пази ги, Ягуар. Много са ценни, това са най-големите диаманти в света — каза му Надя шепнешком.

— Това диаманти ли са? — попита Алекс уплашен, без да смее да ги докосне.

— Да. Принадлежат на хората от мъглата. Според видението, което имах, тези яйца могат да спасят онези индианци и гората, в която винаги са живели.

— Защо ми ги даваш?

— Защото ти беше посочен за вожд, който да преговаря с нааб-ите. Диамантите ще ти послужат за размяна — обясни тя.

— Ех, Надя! Аз съм само един сополанко на петнайсет години, нямам никаква власт в света, не мога да преговарям с никого и още по-малко да поема отговорността за такова съкровище.

— Когато пристигнеш в твоята страна, ще ги дадеш на баба ти. Сигурно тя ще знае какво да направи с тях. Твоята баба изглежда много силна жена, тя може да помогне на индианците — увери го момичето.

— Приличат на парчета стъкло. Откъде знаеш, че са диаманти? — попита той.

— Показах ги на баща ми, той ги разпозна от пръв поглед. Но никой друг не трябва да знае за това, докато не бъдат на сигурно място, иначе ще ги откраднат, разбираш ли, Ягуар?

— Разбирам. Виждал ли ги е професор Льоблан?

— Не, само ти, баща ми и аз. Ако професорът научи, ще хукне да разказва за това на половината свят — каза убедено тя.

— Баща ти е много честен човек, всеки друг би си запазил диамантите.

— Ти би ли го направил?

— Не!

— Нито пък баща ми. Не пожела да ги докосне, каза, че носят лош късмет, че хората се убиват един друг заради тези камъни — отговори Надя.

— И как ще ги прекарам през митницата в Съединените щати? — попита момчето, премервайки теглото на великолепните яйца.

— В една торбичка. Ако някой ги види, ще помисли, че са сувенири от Амазонка. Никой не подозира, че съществуват диаманти с такъв размер и още по-малко — в ръцете на едно момче с наполовина обръсната глава — засмя се Надя, прекарвайки пръстите си по голото му теме.

Стояха дълго смълчани, гледайки водата в краката си и растителността в заобикалящия ги мрак, тъжни, защото след много малко часове трябваше да си кажат сбогом. Мислеха си, че никога вече в техния живот няма да се случи нещо толкова невероятно като приключението, — което бяха споделили. Какво може да се сравни със Зверовете, златния град, пътуването в дъното на земята на Александър и изкачването до гнездото с великолепните яйца на Надя?

— Възложили са на баба ми да напише друг репортаж за Интернешънъл Джеографик. Трябва да отиде в Царството на дракона на златото — каза Алекс.

— Звучи толкова интересно, колкото и Окото на Света. Къде се намира?

— В Хималаите. Бих искал да отида с нея, но…

Момчето разбираше, че това е почти невъзможно. Трябваше да се върне към нормалното си съществуване. Беше отсъствал няколко седмици, време беше да се върне на училище, или щеше да си провали учебната година. Искаше също да види семейството си и да прегърне кучето си Пончо. И преди всичко трябваше да достави лечебната вода и растението на Уалимаи на майка си; беше сигурен, че с тяхна помощ, в добавка към химиотерапията, тя ще оздравее. Въпреки това повече от всичко го болеше, че ще се раздели с Надя, искаше му се да не съмва никога, да остане завинаги под звездите заедно със своята приятелка. Никой в света не го познаваше толкова, никой не беше така близък до сърцето му като това момиче с цвят на мед, което бе срещнал като по чудо на края на света. Какво щеше да стане с нея? Щеше да расте мъдра и дива в джунглата, много далеч от него.