Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Едно от огледалата е криво. Там е вратата — заключи той.

Когато Дил Бахадур се видя дебел и късокрак в едно от огледалата, той го натисна, то поддаде и тримата излязоха. Попаднаха в тесен и дълъг коридор, който се виеше около себе си, като спирала. Беше различен от останалите помещения в двореца, от които привидно нямаше излаз, но приятелите не се съмняваха, че ще открият такъв най-накрая, защото така показваше видеото. Нямаше къде да се изгубят, просто трябваше да продължават напред. Въздухът беше разреден и около тях се носеше фин прах, който изглеждаше златист на светлината на окачените на тавана малки светилници. От записа ставаше ясно, че кралят е преминал оттук бързо и без колебание, но това не означаваше, че мястото е безопасно: можеха да се натъкнат на незаписани от видеото капани.

Тримата навлязоха в коридора и се заоглеждаха — нямаха представа откъде ще се появи заплахата, знаеха само, че не бива да се разсейват нито за секунда. Едва направили няколко крачки, те усетиха, че стъпват върху нещо меко. Сякаш вървяха по опънато платнище, което се огъваше от тежестта на телата им.

Дил Бахадур закри устата и носа си с туниката и отчаяно замаха на приятелите си да го следват, без да спират: току-що бе разбрал, че под краката им всъщност има система от мехове. Прахът, който бяха забелязали на влизане, бликваше от дупките на пода при всяка тяхна стъпка. След няколко секунди въздухът така се сгъсти, че и на трийсет сантиметра не се виждаше нищо. Обзе ги неудържимо желание да кашлят, но те го потискаха доколкото можеха, за да не поглъщат цели шепи прах. Единственото решение бе да се опитат да стигнат до изхода възможно най-бързо. Хукнаха напред, стремейки се да сдържат дъха си, макар че при този дълъг коридор това изглеждаше невъзможно. Страхуваха се да не е някаква смъртоносна отрова, но решиха, че след като кралят е минавал често оттук, едва ли е така.

Надя беше добра плувкиня, защото бе отрасла край Амазонка, където животът протича на реката, и можеше да издържа повече от минута под вода. Това й помогна да сдържи дъха си по-добре от нейните приятели, но въпреки това се наложи да си поема на няколко пъти въздух. Даде си сметка, че Александър и Дил Бахадур са се нагълтали много повече със странния прах от нея. С няколко скока тя стигна до края на коридора, отвори единствената налична врата и дръпна двете момчета към прага.

Без да мислят за опасностите, които следващата стая навярно криеше, тримата приятели излетяха от коридора и изпопадаха един върху друг полузадушени, поемайки дъх с пълни гърди и опитвайки се да изтупат полепналия по дрехите им прах. На видеото не се появи нищо заплашително: кралят бе преминал през това помещение също така уверено, както и през коридора. Надя, която беше в по-добро състояние от момчетата, им даде знак да не мърдат, докато тя огледа мястото.

Залата беше ярко осветена и въздухът изглеждаше нормален. Имаше няколко врати, но екранът сочеше недвусмислено коя от тях да отворят. Девойката направи няколко крачки, но усети, че трудно фокусира погледа си: пред очите й играеха хиляди точки, черти и геометрични фигури в крещящи цветове. Протегна ръце и се опита да запази равновесие. Върна се назад и установи, че Александър и Дил Бахадур също се олюляват.

— Чувствам се ужасно — изхриптя Александър и се отпусна на пода.

— Отвори очи, Ягуар! — разтърси го Надя. — Този прах действа като отварата, която ни дадоха индианците в Амазония. Помниш ли как ни налетяха видения?

— Халюциногенно вещество? Мислиш, че сме дрогирани?

— Какво е халюциногенно вещество? — попита принцът: той се държеше на крак само благодарение на самоконтрола, който винаги упражняваше върху тялото си.

— Да, така мисля. Вероятно всеки от нас ще вижда нещо различно. Не това, което е в действителност — обясни Надя, подкрепяйки приятелите си, за да им помогне да продължат, без да подозира, че след няколко секунди и тя ще да попадне под адското въздействие на наркотика.

Въпреки предупреждението на момичето, никой от тях не предполагаше каква ужасната сила крие златистият прах. Първият симптом бе, че потъват в някакъв психеделичен лабиринт от цветове и бляскави фигури, които се движеха с шеметна скорост. С огромно усилие успяваха да държат очите си отворени и да продължат с препъване напред, като непрекъснато се питаха как ли е преодолявал кралят този опиат. Усещаха, че напускат света и действителността, сякаш умират, и не можеха да сдържат мъчителните си стенания. Междувременно бяха стигнали до следващата зала, която се оказа много по-обширна от предишните. Като видяха какво има там, те изкрещяха от ужас, макар че част от разсъдъка им повтаряше, че образите са само плод на въображението.