Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Същевременно му хрумна, че може би виждат виртуални картини или кинопрожекция, но веднага отхвърли тази мисъл: подобна съвременна технология тук беше изключена — дворецът бе строен преди много векове.

През омарата, сред която пърхаха нежни пеперуди, към тях пристъпиха три човешки фигури: две изключително красиви девойки и един юноша с развети от лекия бриз копринени коси, облечени в ефирна бродирана коприна, с големи криле със златисти пера. Те се носеха с невероятна лекота, протягаха към тях ръце и ги викаха. Изкушението да се присъединят към прозрачните създания и да полетят на воля с тях, носени от мощните им криле, бе почти неустоимо. Александър пристъпи крачка напред, хипнотизиран от една от девойките, а Надя се усмихна на непознатия момък, но Дил Бахадур прояви достатъчно здрав разум и задържа приятелите си за ръцете.

— Не ги докосвайте, те носят смърт. Това е градината на изкушенията — предупреди ги той.

Но Надя и Александър, в пълно умопомрачение, се теглеха и се опитваха да се откопчат от принца.

— Те не са истински, нарисувани са на стените, а може би са статуи. Не им обръщайте внимание — повтаряше им той.

— Но те се движат и ни викат… — прошепна Александър заслепен.

— Това е измама, оптическа илюзия. Вижте там! — извика Дил Бахадур и ги застави да погледнат към един ъгъл на градината.

На земята, върху леха от нарисувани цветя, лежеше безжизнен един от сините разбойници. Дил Бахадур насила завлече приятелите си до него. Наведе се, обърна тялото и те видяха каква ужаса смърт бе застигнала този човек.

Воините на Скорпиона бяха навлезли във вълшебната градина като в сън, опиянени от златистия прах, който ги караше да приемат за истинско всичко пред очите си. Те бяха първични, животът им минаваше на гърба на коня, спяха на твърдата земя, насилието, страданието и нищетата бяха тяхно ежедневие. Не знаеха що е красота и нежност, не разбираха от музика, цветя и ухания, от пеперуди, като в градината пред тях. Техни кумири бяха змиите, скорпионите и кръвожадните божества от индийския пантеон. Страхуваха се от демоните и от ада, но не бяха чували за рая, нито за ангелски създания, подобни на тези от последния капан в Свещеното пространство. За тях грубиянското приятелство помежду им бе най-сходно с близостта и любовта. Текс Армадильо ги бе заставил с пистолет в ръка да не спират в омагьосаната градина, но един от тях все пак се бе поддал на изкушението.

Разбойникът протегнал ръка и докоснал една от красивите крилати девици. Усетил че е студена като мрамор, ала тъканта не била гладка като мрамора, а грапава като шкурка или скълцано стъкло. Той отдръпнал пръсти изненадан и видял драскотина на дланта си. В същия миг кожата му започнала да се напуква и цепи и плътта му бързо се стопила като от огън до костта. Писъците му привлекли вниманието на останалите, но никой не бил в състояние да му помогне: смъртоносната отрова вече била проникнала в кръвоносните съдове и разяждала светкавично ръката му като киселина. Нещастникът издъхнал за по-малко от минута.

Сега Александър, Надя и Дил Бахадур стояха пред мъртвото тяло, което отровата бе изсушила като мумия за тези няколко дни. Трупът се бе смалил и пред тях лежеше скелет с черна, залепнала по костите кожа, с натрапчивата миризма на гъби и плесен.

— Както ви казах, може би е по-добре да не докосвате нищо… — повтори принцът, но предупреждението му вече беше излишно: гледката бе извадила Надя и Александър от унеса.

Тримата приятели най-сетне се озоваха в залата на Златния дракон. Макар да не я бе виждал никога, Дил Бахадур я позна на мига по описанията на монасите от четирите манастира, където бе усвоил шифъра. Ето ги стените, покрити с тънки листове позлата, гравирани с релефни сцени от живота на Сиддхартха Гаутама, полилеите от масивно злато със свещи от пчелен восък, изящните лоени лампи със златни филигранни абажури, златните кадилници за благовонни смоли и тамян. Злато, злато навред. Същото злато, което бе събудило алчността на Текс Армадильо и сините мъже, не оказваше никакво влияние върху Дил Бахадур. Александър и Надя, на които жълтият метал им се струваше по-скоро грозен.

— Ще бъде ли неуместно, ако те помолим да ни кажеш какво търсим тук — предложи Александър на принца, без да успее да избегне иронията в гласа си.

— А самият аз не знам може би — отвърна Дил Бахадур.

— Защо баща ти настоя да дойдеш? — поиска да узнае Надя.

— За да се допитам до Златния дракон навярно.