— Но него вече го няма! Крадците са оставили само тоя черен камък с парченце кварц — явно постаментът, върху който е стояла статуята — възкликна Александър.
— Това е Златният дракон — уведоми ги принцът.
— Кое?
— Каменната основа. Те са отнесли една много красива статуя, но предсказанията всъщност са дело на камъка. Това е тайната на владетелите, която дори монасите от манастирите не знаят. Това е тайната, която ми довери баща ми и която вие никога не ще можете да повторите.
— Как се задейства?
— Първо трябва да задам въпроса на езика на йетите, тогава кварцът в камъка започва да вибрира и издава звук, който после аз трябва да изтълкувам.
— Занасяш ли ме? — попита Александър.
Дил Бахадур не го разбра. Той нямаше ни най-малко намерение да носи никого където и да било.
— Да видим как става. Какво смяташ да го попиташ? — обади се винаги практичната Надя.
— Може би най-важното е да узнаем каква е моята карма, за да изпълня съдбата си, без отклонения — реши Дил Бахадур.
— Значи предизвикахме смъртта, за да дойдем тук и да попитаме за твоята карма? — сопна му се Александър.
— Това мога и аз да ти го кажа: ти си добър принц и ще бъдеш добър крал — добави Надя.
Дил Бахадур помоли приятелите си да седнат в дъното на залата и да мълчат, след което се приближи до платформата, на която преди се бяха опирали лапите на приказната статуя. Запали кадилниците е тамян и свещите, сетне седна с кръстосани нозе и остана така известно време, което на Надя и Александър им се стори безкрайно дълго. Престолонаследникът потъна в безмълвна медитация, за да потисне тревогата и да освободи съзнанието си от всяка мисъл, желание, страх и любопитство. Разтвори се отвътре като лотос, както му бе показвал неговият учител, за да приеме енергия от вселената.
Първите тонове прозвучаха по-скоро като шепот, но скоро песнопението на принца се превърна в мощен рев, който извираше от земните недра, гърлен звук, какъвто Надя и Александър никога не бяха чували. Трудно им беше да повярват, че слушат човешки глас, по-скоро им се струваше, че огромен тъпан тътне насред необятна пещера. Дрезгавите ноти бликаха една след друга, извисяваха се, после слизаха надолу, добиваха ритъм, обем и бързина, сетне утихваха, за да забучат отново, като морските вълни. Всеки тон се блъскаше в златните стени и отзвучаваше усилен многократно. Изумени, Надя и Александър усещаха вибрацията в корема си, сякаш те сами я създаваха. Скоро доловиха, че към песента на принца се е прибавил втори, много по-различен глас: това бе отговорът на малкия къс жълтеникав кварц, инкрустиран в черния камък. Дил Бахадур замълча, за да чуе посланието, което продължаваше да се носи във въздуха като ехо на огромни бронзови камбани, звънтящи в унисон. Беше напълно съсредоточен, нито един мускул по тялото му не трепваше, а умът му запаметяваше нотите четири по четири и едновременно ги превеждаше на идеограмите на отмрелия език на йетите, който бе изучавал в продължение на дванайсет години.
Песнопението на Дил Бахадур трая повече от час, но на Надя и Александър им се стори, че са били само няколко минути, защото невероятната музика ги бе издигнала до по-висша степен на съзнанието. Те разбираха, че в тази зала в продължение на осемнайсет века бяха влизали само кралете на Забраненото кралство и че преди тях никой не бе присъствал на изявата на оракула. Онемели, с широко отворени от изненадата очи, двамата младежи следяха вълнообразните звуци на камъка; те не разбираха какво точно прави Дил Бахадур, но бяха убедени, че е нещо чудодейно, е дълбок духовен смисъл.
Най-сетне в Свещеното пространство се възцари тишина. Парчето кварц, което по време на песнопението сякаш пламтеше озарено отвътре, стана матово, както в началото. Изтощен, принцът остана в същата поза още доста дълго, но приятелите му не посмяха да го прекъснат.
— Татко се е поминал — каза накрая Дил Бахадур и се изправи.
— Това ли ти каза камъкът? — попита Александър.
— Да. Баща ми е изчакал да стигна дотук и тогава се е предал на смъртта.
— Как е разбрал, че си пристигнал?
— Съобщил му го е моят учител Тенсинг — отвърна тъжно младият принц.
— Какво още каза камъкът? — запита Надя.
— Моята карма е да бъда предпоследният крал на Кралството на Златния дракон. Ще имам син, който ще бъде последният владетел. След него светът и това кралство ще се променят и вече нищо няма да е същото. За да царувам справедливо и мъдро, ще разчитам на помощта на баща си, който ще ме напътства насън. Ще разполагам и с подкрепата на Пема, за която ще се оженя, на Тенсинг и на Златния дракон.
Читать дальше