Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Пускаха записа два пъти, за да бъдат напълно сигурни, след което Дил Бахадур завъртя четирите ясписа, издялани във формата на лотос. Не се случи нищо. Затаили дъх, тримата чакаха и брояха секундите. Изведнъж двете крила на вратата се раздвижиха бавно.

Озоваха се в кръглата стая с девет еднакви врати и Александър застана върху нарисуваното на пода око, както бе направил Текс Армадильо няколко дни преди това, разпери ръце и се завъртя на четирийсет и пет градуса. Дясната му длан посочи вратата, която трябваше да отворят.

Разнесе се хор от стенания, който ги накара да настръхнат, лъхна ги миризма на гроб и разлагаща се плът. Не се виждаше нищо, навсякъде цареше непрогледен мрак.

— Аз ще вървя пръв: нали се предполага, че моето животно-тотем, ягуарът, вижда и на тъмно — самопредложи се Александър и прекрачи прага, следван от своите приятели.

— Виждаш ли нещо? — попита го Надя.

— Нищо — призна си Александър.

— Тогава е по-добре човек да има по-скромно животно от ягуара за тотем. Като хлебарката, например — засмя се нервно Надя.

— Може би няма да е зле да използваме фенерчето ти… — обади се принцът.

Александър се почувства като глупак: беше забравил напълно, че фенерчето и швейцарското ножче са в джоба на якето му. Светнаха и видяха, че се намират в някакъв коридор. Тръгнаха колебливо напред към вратата в дъното. Отвориха я с безкрайна предпазливост. Тук вонята беше още по-нетърпима, но някакво бледо сияние им позволяваше да виждат. Оказаха се заобиколени от човешки скелети, които висяха от тавана и се полюшваха от течението, потраквайки зловещо с кости, а под краката им се гърчеше гнуснаво кълбо от живи змии, Александър извика и понечи да отстъпи, но Дил Бахадур го задържа за ръката.

— Това са много стари кости, поставени тук преди много векове, за да обезкуражават натрапниците — рече той.

— А змиите?

— Щом хората на Скорпиона са минали, Ягуар, значи и ние ще успеем — насърчи го Надя.

— Пема твърдеше, че тия престъпници имали имунитет към отровата на насекоми и влечуги — припомни й Александър.

— Може би тези змии не са отровни. Както ме е учил моят почитаем учител Тенсинг, главите на опасните змии са по-триъгълни. Да вървим — разпореди се принцът.

— Змиите не се виждат на видеото — отбеляза Надя.

— Кралят е носел камерата в медальона си, така че е заснемал онова, което е било пред него, но не и под краката му — обясни Александър.

— Следователно трябва да бъдем много внимателни с всичко, което се намира по-надолу и по-нагоре от гърдите на краля — заключи тя.

Престолонаследникът и неговите приятели разблъскаха с ръце скелетите и газейки змиите продължиха към следващата врата, която водеше към сумрачна и пуста стая.

— Стой! — спря го Александър. — Тук баща ти е задвижил нещо на прага.

— Сещам се: шишарка от дърворезба — каза Дил Бахадур опипвайки стената.

Той откри търсения лост и го натисна. Шишарката потъна, но в същия миг чуха ужасяващо дрънчене и гора от копия падна пред очите им от тавана, вдигайки облак от прах. Те изчакаха и последното копие да се забие в пода.

— Как не е сега Бороба с нас! Тя щеше да провери пътя… Добре, аз ще тръгна напред, понеже съм по-слаба и по-лека — реши Надя.

— Струва ми се, че тази клопка не е толкова проста, колкото изглежда — предупреди ги Дил Бахадур.

Носейки се като птица, Надя мина между първите метални пръчки. Но само след няколко метра докосна с лакът една от тях и под краката й тутакси зейна кладенец. Тя инстинктивно се вкопчи в най-близките копия и практически увисна над празното пространство. Ръцете й се пързаляха по метала, докато тя риташе и търсеше опора. В това време Александър я бе настигнал, без да гледа къде стъпва, в желанието си по-скоро да й се притече на помощ. Той я прихвана с едната си ръка през кръста, притегли я към себе си и притисна я здраво. Цялата зала сякаш се залюля, като при земетресение, и от тавана се изсипаха още няколко копия, слава богу далече до тях. Две-три минути приятелите стояха неподвижни, вкопчени един в друг, в очакване. После безкрайно бавно започнаха да се отпускат.

— Не пипай нищо — прошепна Надя, опасявайки се, че дори дъхът й, може да предизвика трагедия.

Двамата се добраха до отсрещния край и дадоха знак на Дил Бахадур да премине, ала той вече бе тръгнал, защото не се страхуваше от копия — амулетът му го пазеше.

— Можехме да загинем, забодени като насекоми — обади се Александър, бършейки запотените си очила.