Барбара Алистър - Удобно решение

Преди баща им да продължи с въпросите, Робърт приближи лице до неговото и го погледна, сякаш искаше да го помоли за нещо. При това изглеждаше все така притеснен.

— Татко, може ли, докато спя, поне една от свещите да остане запалена?

— Запалена ли?

— И при мен също — обади се Карълайн. — Толкова тъмно става, като се загасят всичките.

— Сигурни ли сте, че искате да оставя свещите запалени? — попита баща им, помнейки как седмици наред след пожара паленето на свещите вечер му причиняваше страдание. — Нали знаете, че Мери е в съседната стая.

— Само тази нощ, татко — примоли се Робърт.

Ричард отправи безмълвен въпрос към Луси. Тя кимна.

— Добре, само за тази нощ — съгласи се той и лекичко притисна към себе си сина си. — Ако си припомните още нещо за разходката, ще ми го кажете утре, нали?

— Като например колко грозно е било кученцето ли? — попита Карълайн.

— Така ли, сърце мое? — обади се Луси и й се усмихна. — И как точно изглеждаше.

— Като ония гадни кучета, които имаше мама.

— И ти ли смяташ така, Робърт? — поиска да узнае баща му. По израза на лицето му изобщо не личеше огромното напрежение, което изпитваше.

— Да. Предполагам, това значи, че повече няма да ходим на площада — каза ядно момчето. — Дейвид разваля всичко.

Ричард съобразително не се обади. За няколко минути настъпи тишина. След това Карълайн се прозя.

— Време е за лягане — прошепна Луси. Момиченцето се опита да възрази. Вместо това то се прозя отново и после само слезе от коленете на Луси. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, но изобщо не обърна внимание на брат си. А Луси още докато се изправяше, отново усети болка в краката.

— Ще ти помогна да се приготвиш — каза тя и протегна ръка към Карълайн.

Детето я пое и двете се запътиха към детските спални.

— И аз ли вече трябва да си лягам, татко? — попита Робърт.

— Защо, какво правиш по това време обикновено?

— Играем си с Дейвид, докато Мери приготвя Карълайн.

— Е, добре, но Дейвид сега го няма. Ще поиграеш ли с мен? — попита баща му.

Когато Луси се върна, те бяха потънали в играта. Тя целуна Робърт по бузата и каза на съпруга си, че се оттегля в покоите им и ще прати Мери при тях. Ричард кимна.

Когато не след дълго той отвори вратата на стаята й, тя го попита:

— Успя ли да разбереш нещо повече?

— Не. Смятам, че той наистина се е интересувал най-вече да събере исканите от учителя им листа. Карълайн, оказа се, е забелязала повече неща от него. — Той въздъхна. — Ще трябва да изчакаме събуждането на Дейвид, за да научим още нещо.

— Мислиш ли, че ще ти каже? — попита го Луси, отмятайки къдрите, паднали над челото й. После се извърна, за да го погледне по-добре. На светлината на свещите прасковено оранжевото на халата й хвърляше нежни отблясъци на лицето й.

Ричард беше застанал зад нея с ръце на раменете й.

— Не зная — отрони той с тъжен глас. Толкова тъжен, че на Луси й се стори, че не ще може да понесе тази тъга.

— Ричард, не позволявай на случилото се да те отчая — промълви тя и се изправи, за да може да го вижда по-добре.

— А бих ли могъл?

— В противен случай, човекът, който те заплашва, ще поеме контрола над собствения ти живот — додаде тя с гневен глас.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Той отстъпи крачка-две назад, объркан към кого точно беше насочен гневът й.

— Размисли добре над постъпките си.

— Нямах възможност да направя много неща, откакто сме пристигнали в Лондон. — Обичайната му твърдост постепенно се възвръщаше. — Този път обаче смятам да се отнеса много сериозно към заплахите. Не както миналия път.

— Миналия път просто си бил сам със страховете си. Сега аз съм до теб.

Луси замълча. Изведнъж пронизалата я мисъл накара лицето й да се сгърчи от ужас.

— Мислиш, че случилото се днес с Дейвид има връзка с онези писма, нали? — почти извика тя.

Ричард я загледа втренчено — искаше му се да не беше изричала страховете си на глас — и кимна. Луси пребледня.

— Утре ще разкажа всичко на Смит.

— Смит?

— Един от мъжете, които наех. Днес се срещнах с него и с партньора му.

— И какво ти казаха?

Преди да може да й отговори, от другата страна на вратата се чу шум. Луси се усмихна.

— Нашата вечеря пристига.

Тя прекоси стаята и отвори вратата.

Въпреки че нито един от двамата не беше гладен те си похапнаха доста добре, макар всеки да ядеше само за да окуражи другия. Когато слугата отнесе и последното блюдо, Луси повтори въпроса си: