Барбара Алистър - Удобно решение

— Да отидем да си поговорим с тях. После ще вечеряме в стаята ти.

Той я прегърна през рамо и я поведе към учебната зала. Посягайки към дръжката на вратата, той спря за миг.

— Как бих искал да не трябваше да правя това.

Объркване и отчаяние — това се четеше в тона му. Луси кимна в знак на съгласие.

Сцената, която завариха в учебната зала, ги убеди, че решението да се видят с децата е правилно. Карълайн и Робърт със сериозни лица и изплашени очи вечеряха. Щом видяха баща си и Луси, като че се изплашиха още повече. Хвърлиха по един бърз поглед към наставниците си, после отново сведоха глави и продължиха да вечерят. Докато наблюдаваше как Карълайн с мъка преглъща залъчетата хляб, на Луси й хрумна, че децата вероятно биха се почувствали по-добре в присъствието само на баща им и нейното. Затова предложи на учителя и гувернантката:

— Ако искате, можете да се оттеглите. Ние бихме могли да останем с децата и да ги сложим да си легнат.

След като господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп излязоха от стаята, Луси отпрати и слугинята на децата.

— Ако ни потрябваш, ще ти позвъня, Мери — каза й тя.

Когато останаха сами с децата, Ричард придърпа един стол, седна помежду им и се опита да поведе неангажиращ разговор с тях. Луси също се отпусна на един стол. Едва когато Робърт и Карълайн приключиха с вечерята си, той се реши да ги разпита за случката в парка. Но първо погледна към Луси и когато тя му кимна окуражително, той зададе първия си въпрос:

— Учудих се, като разбрах, че след като бяхме на разходка, сте излезли отново. Често ли ходите в парка на площада?

Карълайн се настани на коленете на Луси. Робърт стана и се приближи до баща си.

— Господин Ейвъри ни преподаваше за листата. Вече се научихме да ги разпознаваме. Днес трябваше да открием три вида. Ето моите — каза той и извади от джоба събраните от него.

— Аз хвърлих моите, когато Дейвид… — започна Карълайн и сбърчи лице, сякаш се готвеше да заплаче.

Луси я обгърна с ръце и лекичко я притисна към себе си.

Робърт видимо пребледня.

— Дейвид разваля всичко — кресна той гневно. — Щях да спечеля първата награда с моите събрани листа. А сега господин Ейвъри изобщо не се интересува от тях.

— Прибери ги в чекмеджето си и му ги покажи утре. До утре всички ще са се успокоили — каза баща му. — Освен ако Дейвид отново не провали излизането ви.

— Разбира се, че пак ще го направи. Защо се държа така? Нарича мен бебе, а май той е бебето!

Ричард прегърна сина си, искайки да знае отговора на въпроса му.

— Може би ще можеш да ми помогнеш случилото се да не се повтори — предложи бащата.

— Как?

Карълайн, останала безмълвна досега, се размърда, при което причини неимоверна болка на Луси, но тя стисна зъби и когато детето понечи да слезе, го притегли към себе си в още по-здрава прегръдка.

— Мисля, че всичко стана заради онази дама — започна тихо Карълайн.

— Каква дама? — попита Луси, прикривайки зад маска на привидно безразличие надеждата си, че причината за тайнственото поведение на Дейвид всеки миг ще излезе наяве.

— Онази с тъмните дрехи. С кученцето — допълни момиченцето и се облегна на рамото на Луси.

— Ти също ли я видя? — обърна се Ричард към Робърт.

Момчето кимна.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не. Аз нали събирах листа. Обаче Дейвид разговаря с нея.

— Какво му каза тя? — попита баща му. Усещаше сърцето си да бие толкова силно и се опасяваше, че няма да чуе отговора на момчето.

— Не зная.

— Дейвид се изплаши — обади се Карълайн. — Аз бях при госпожа Стенхоуп — ти нали ми каза да не разговарям с непознати?

Момиченцето извърна глава към Луси, сякаш за да провери дали тя одобрява подобно поведение. Луси отвърна с усмивка.

— Как изглеждаше тази дама? — попита тя, отмятайки с ръка къдриците, паднали над челото на Карълайн.

— Като вещиците в приказките, които Дейвид ни чете.

— Как пък разбра? — обади се брат й. — Нали беше с воалетка.

— Вярно ли е това? — обърна се Ричард към дъщеря си.

Карълайн кимна.

— Какво още си спомняте?

— Ами, имаше си кученце — изпревари сестра си Робърт.

— Беше сама — допълни Карълайн и отново вдигна поглед към Луси. — Не ми изглежда да е добра.

Възрастните се спогледаха.

— Защо? — попита Луси.

— Госпожа Стенхоуп каза, че една дама не излиза навън сама.

И Ричард, и Луси се засмяха, защото момиченцето много точно имитираше тона и израза на лицето на гувернантката. Луси притисна Карълайн към себе си.