Барбара Алистър - Удобно решение

— Ще запомня това. — После внимателно я изгледа. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя нервно потрепери, както правеше винаги, когато се готвеше да отклони темата. — И не се опитвай да ме измамиш.

Луси въздъхна. Извърна очи към децата, които явно кипяха от енергия и добро здраве и си пожела да приличаше поне малко на тях. А енергичността на Ричард я накара да се запита как ли се беше осмелила да приеме предложението му. После отново леко въздъхна, почувства се някак обидена, че той беше разгадал намеренията й. А след това, като че да потвърди правото му на подобен въпрос, му каза следното:

— Каретата беше много удобна.

— Но?

— Даже и най-добрите кочияши не могат да избегнат друсането, както и дупките, които са част от всяко пътуване. Освен това не съм свикнала да пътувам толкова надалеч — добави тя.

— Трябваше да ти позволя да се оттеглиш в покоите си веднага — промълви той със съжаление в гласа.

Чувството на вина, че я беше подложил на повече изпитания, отколкото тя можеше да понесе, се беше изписало ясно на лицето му. Но успя да прикрие разочарованието си, че се проваляше това, което беше планирал за вечерта.

— Глупости. На децата и на мен ни трябва време да свикнем едни с други — каза тя с усмивка и това го накара веднага да забрави колко е уморена.

— И това ще стане по-нататък — убеди я той. — Макар да се хранят обикновено в учебната зала, откакто нямаме толкова често гости, им разрешавам да вечерят с мен. За часовете на хранене се придържаме към провинциалните традиции, но ти можеш да ги промениш, ако искаш.

— Не. Да станеш майка е достатъчно голяма промяна — засега ще се огранича с това — каза тя, мислейки си в същото време какво ли ще стане, когато поеме управлението на имението в свои ръце. В нейни ръце беше управлението на бащиното й имение от смъртта на майка й, но там слугите я познаваха от малка.

Момчетата започнаха да се търкалят по пода и баща им реши да сложи край на това.

— Време е да се връщате в учебната зала — обяви той меко, но твърдо, без да обръща внимание на протестите им. — След малко и аз ще се кача при вас да ви видя. А сега покажете на Луси, че не съм ви оставил да подивеете, а съм ви научил на добри маниери.

— Маниерите им са чудесни — съгласи се новата им майка с усмивка.

По-малките деца отвърнаха на усмивката й с усмивки. Дейвид се ограничи с лек поклон. След като вратата се затвори зад тях, в стаята отново се възцари тишина. Луси, която беше напрегната, колкото никога досега, въздъхна и се сгуши в самия край на канапето, отпускайки се в такава поза, която веднага би предизвикала неодобрението на гувернантката й в момичешките й години.

— Време е и ние да се качим горе — каза съпругът й.

Изправи се и й подаде ръка. Луси с благодарност му позволи да й помогне да стане, после той отстъпи назад. Тя пристъпи, като неволно се олюля — дългото седене беше вкоравило мускулите й. Ричард се спусна към нея, вдигна я на ръце и я понесе извън стаята.

— О, не трябва — изписка Луси, изнервена от притеснение.

— Болка ли ти причинявам?

— Не.

— Тогава не ми казвай какво трябва да правя, госпожо съпруго. Ще те отнеса чак до стаята ти.

— Твърде тежка съм — протестираше тя, докато той я носеше по стълбите.

Тя се огледа наоколо дали някой не ги наблюдава. Две слугини бяха застанали като приковани към местата си, с широко отворени очи и уста. Тя притвори очи, знаеше, че няма да изминат и няколко минути и цялото имение щеше да говори за тях.

— Глупости. Едва ли си по-тежка от Карълайн — противопостави й се решително Ричард. Осъзнавайки, че е безполезно да спори с него, Луси се отпусна в ръцете му и положи глава на рамото му. — Когато се почувстваш отпочинала, утре или вдругиден, госпожа Дейс ще ти покаже имението. Не е толкова голямо, колкото на баща ти, както сама ще се увериш.

Той отвори една врата и прекрачи през прага, като в същото време се опитваше да погледне на стаята през нейните очи.

— Не знаех какви цветове би предпочела — започна да й обяснява. — Можеш да смениш всичко, което не ти е по вкуса.

Тя огледа стаята с интерес — нямаше много мебели, завесите и балдахинът бяха в розово.

— Много е хубаво. Съпругата ти ли ги избра?

Лицето на Ричард се смръзна, но се накара насила да й отговори.

— Не, майка ми. Първата ми съпруга никога не стъпи в Девън. Смяташе това имение недостатъчно представително за себе си.

Тонът му беше хладен. Той внимателно пусна Луси на земята. Тя отстъпи назад. Надяваше се, че Ричард никога нямаше да говори с такъв тон за нея.