Барбара Алистър - Удобно решение

— Портиерът сигнализира, че каретата е тръгнала по алеята, господарю — информира го главният слуга.

— Благодаря, Дейс. — Ричард въздъхна дълбоко. — Щом като госпожа Блаунт поздрави децата, учителя и гувернантката ще ви я представя на теб и съпругата ти, а вие ще я представите на останалата прислуга.

Главният слуга леко кимна, като не му напомни, че са обсъждали даже къде точно да застане всеки слуга и реда, по който да й бъдат представени. Дочуха шум на горната площадка на стълбището и се извърнаха да погледнат — децата и техният антураж се придвижваха надолу, изглеждаха спокойни. Поне Карълайн, гувернантката, учителят на момчетата и слугинята им. Синовете му препускаха, сякаш се бяха запътили към конюшнята.

— Тя пристигнала ли е? — попита Робърт, едва успявайки да спре своя бяг току пред баща си. После огледа Ричард и кимна с одобрение. — Много по-добре си така, татко. — Баща му леко се поклони.

Дейвид, няколко крачки по-назад, залепи нос на прозореца.

— Виждам каретата. — Тонът му беше много по-сдържан, отколкото на брат му.

Карълайн все още слизаше по стълбата, оставаха й само няколко стъпала, но тя предпочете да ги мине на бегом, съвсем забравяйки за току-що изгладената си рокля.

— Красива ли е?

Баща им се приближи до тях.

— Като момиче беше красива. Нали видяхте миниатюрата, която ми изпрати — каза той тихо.

— Миниатюра! — отзова се някак с възмущение по-големият му син. — На моята миниатюра изглеждам като бебе.

— Ти наистина беше бебе, когато е рисувана — напомни му Ричард, протягайки ръка да приглади косата на сина си, също толкова къдрава като неговата.

— И сте ми оставили косата да порасне толкова дълга? — попита Дейвид, в очите му имаше болка.

Преди Ричард да обясни, че майка му е настояла косата му да остане дълга, докато стане на възраст да носи къси панталони, характерният шум вън ги подсети, че каретата е пристигнала.

Като че децата току-що осъзнаха, че им предстои голяма промяна, и се скупчиха около баща си, Карълайн го улови за ръката, сякаш се страхуваше да не изчезне. Той им се усмихна, опитвайки се в същото време да успокои собственото си разтуптяло се сърце. Кимна на Дейс, който отвори вратата пред тях. Ричард и децата се показаха на входното стълбище.

— Чакайте тук — каза меко Ричард на децата си. После се приближи към вратата на каретата.

Когато Ричард се появи в полезрението й, Луси за малко не ахна. Той беше красив като момче и млад мъж, но сега опитът го беше променил, прибавяйки черти, които го бяха превърнали в привлекателен и изискан мъж.

За миг Луси като че се побоя да помръдне. Той не я беше виждал, откакто се беше случило нещастието с нея. Какво ли щеше да си помисли? Въпреки че много от познатите и приятелите й бяха изключително любезни и я приемаха както преди, Луси знаеше, че сега е само сянка на онова далечно аз. Ами ако той се разочароваше от нея? Щеше ли да го покаже?

Тя пропусна слугинята си да слезе първа, после, събрала кураж, подаде глава през вратичката. Ричард машинално подаде ръка, за да й помогне при слизането. Усещайки се нервна, тя се спря още на първото стъпало. Синьото на шапката и роклята й беше същото като на небето, току-що открило се измежду сивите облаци, които го бяха крили цял ден. С трепереща усмивка тя пое ръката на съпруга си и стъпи предпазливо на земята. От другата страна стоеше Бети, готова всеки момент да окаже помощ на господарката си.

Чувствайки се в безопасност на твърда земя, Луси се усмихна на Ричард, но й се искаше той да беше произнесъл поне една дума. Познат в дипломатическите кръгове заради способностите си да се справя с изключително трудни ситуации, сега той бе непривично мълчалив. Последния път, когато беше видял Луси, тя бе всепризната красавица. И даже я беше подкачал за това, но той самият не беше привлечен от нея. Подготвен за драматична промяна от писмата й, той бе като зашеметен колко е привлекателна; разбира се, не беше вече порцелановата красавица отпреди осем години, сега изглеждаше по-нежна, по-фина, една елегантна дама, която щеше да си остане красива и на преклонна възраст.

Мълчанието продължаваше. Ричард все още държеше ръката й и й се усмихваше, гледайки я в очите. Луси усети, че бузите й пламнаха. Преди тишината да успее да я притесни, едно момчешко гласче запита:

— Това ли е новата ни майка, татко? — Робърт задърпа панталона на баща си, за да привлече вниманието му.

Ричард погледна надолу към по-малкия си син и потисна желанието си да разроши косата му.