Виктория Александър - Вярвай

В залата цареше мълчание, всички бяха съсредоточили погледите си върху конфронтацията на предната маса. Гласовете на участващите се извисяваха. Теса не можеше да различи думите, но не можеше да сбърка значението им. В гласа на русокосия звучеше нагло безочие. Това очевидно беше заплаха. Галахад се приведе напред, сякаш възнамеряваше да прескочи масата, но рицарят до него пристъпи напред и му препречи пътя. Седналият мъж се изправи с премерено достойнство. От него се излъчваха благородство и сила. Сърцето й скочи в гърлото. Артур?

Кралят се наведе леко напред и се обърна към по-младия мъж пред себе си. Думите му бяха прекалено тихи, за да се различат от мястото й в далечния край на залата, но дори и да беше на някоя от предните маси, сигурно пак нямаше да чуе нищо. Кралят кимна рязко на охраната и войниците отстъпиха.

Артур и русокосият сякаш пет пари не даваха за публиката. Погледите им се кръстосаха в безмълвна битка на воли. Мина много време. Напрежението в залата нарастваше и Теса се замисли дали целият замък няма да експлодира от потиснатите емоции. Най-накрая мъжът пред краля излая нещо грубо, после се обърна и тръгна през залата. Теса отстъпи назад в сянката на колоната. Нямаше никаква представа, кой беше този човек, но й се струваше разумно да не му се изпречва на пътя. Той мина съвсем близо до нея, но толкова бързо, че успя да зърне лицето му само за миг.

Отново погледна към платформата. Кралят седна на стола си и вдигна чаша вино към устните си. Това очевидно беше сигнал за възобновяването на пира. Напрежението в залата се поуталожи, отново се чуха разговори.

— Добре дошла в Камелот — чу зад себе си глас Теса.

— За какво беше всичко това? — Тя погледна през рамо. — И ти къде беше?

Гласът на Мерлин беше мрачен.

— Бях тук през цялото време, скъпа моя.

— Какво става? Кой беше този?

— Мордред. — Мерлин сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа. Тонът му стана по-весел: — Готова ли си за довечера? Не си нервна, нали?

— Нервна? Защо трябва да съм нервна?

Това беше първият й пир с легендарни крал и кралица в добрата стара Англия. Трябваше да дойде по-рано с Ориана, но Теса измисляше едно след друго извинения, докато момичето се принуди да тръгне без нея. Ориана й бе помогнала да облече една рокля, явно сътворена от Мерлин. Тази беше по-скоро сребриста, отколкото златиста, но пак имаше жълтеникав оттенък, който толкова не й приличаше.

— Мисля, че доста ти подхожда.

— Сигурна съм. — Тя отново погледна пред себе си. Перпендикулярно на платформата бяха наредени две редици маси. Беше почти като всеки друг банкет, на който бе присъствала. Галахад седеше в единия край на кралската маса, до него имаше едно празно място. — Чух, че си си поговорил със сър Парче. Цялата тази работа го подлудява, нали знаеш.

— Скоро ще получи отговорите на въпросите си.

— Тази вечер?

— Тази вечер.

Галахад се приведе и заговори с мъжа на следващия стол, онзи, който го бе задържал преди малко. Теса не я бе забелязала преди, но сега видя приликата между двамата.

— Ланселот?

Мерлин се усмихна.

— Какъвто бащата, такъв и синът. Родствената им връзка си личи и оттук. А до него…

— Гуенивир и… — Гласът на Теса се снижи почти до шепот. — Артур.

Въпреки мнението й за Средните векове и за легендата за Артур, присъствието на тези крал и кралица вдъхваше страхопочитание. Все едно да застанеш пред Аполон или хубавата Елена и да разбереш, че са просто…

— Живи, нормални хора — каза тихо Мерлин. — Истински, както и ти самата, Теса.

Тя не можеше да откъсне погледа си. Гуенивир беше олицетворение на грацията — величествена и стройна, с тъмноруси, златисти коси. До нея Артур се смееше на нещо. Истински крал, излъчващ самоувереност и власт. Косата му беше прошарена, стойката му — стегната, имаше къса брада, която още повече усилваше впечатлението за благородство, което се излъчваше от него. Кралят и Ланселот изглеждаха някъде в началото на петдесетте си години, Гуенивир — може би с няколко години по-млада.

— Винаги съм смятала, че той е много по-възрастен от нея — каза Теса.

— Митове, легенди. — Мерлин въздъхна. — Каквото и да правиш, те все излизат извън контрола ти. Имат си своя собствена сила. Разкази, предавани в продължение на столетия, се променят от различните разказвачи. Като прибавиш и филмите, и ще можеш да си представиш колко се дразня.

— Ти си поискал така.

— Не е нужно да ми напомняш — сопна се той.