Виктория Александър - Вярвай

— Той е… Ланселот. — Галахад се засмя и изплю тревата. — Певците пеят за смелостта и подвизите му. Той е рицарят, по когото се мерят всички останали, и е повече мой спътник, отколкото мой баща. Уважавам го и го обичам, въпреки че не съм го познавал истински, преди да порасна. И все пак вярвам, че изпитва към мен бащински чувства. Той също е добър човек. Всички му завиждат за положението му в двора. Той е съветник и брат за краля и приятел и довереник за кралицата. Никога няма да има трима други хора, които да са толкова близки — и по ум, и по сърце.

— Интересно — промърмори Теса.

Е, това значеше ли, че Гуенивир и Ланселот не са започнали любовната връзка, която щеше да унищожи Камелот? Или лоялността на Галахад към тримата му пречеше да види това, което щеше да му извади очите? Дали това не беше още една част от мита, която не се вместваше в истинския живот?

— А сега, красива Теса — той се протегна, обърна се на една страна и се подпря на лакът, — е мой ред.

— Твой ред за какво?

— Мой ред да задавам въпроси.

Тя вече беше нащрек.

— Например?

— Знам, че си много далеч от дома си. Аз ти разказах за баща ми. А твоето семейство?

— Моето семейство? Ами, майка ми е чудесна, въпреки че все още се отнася с мен, сякаш съм на дванайсет години. А баща ми… — Гърлото й се сви, думите не искаха да излязат. Дали някога щеше да види отново родителите си? Или щеше да живее и да умре много време преди те да се родят?

Той хвана ръката й.

— Липсват ти.

Тя кимна и преглътна сълзите.

— А има ли някой друг, който да ти липсва? — Той спря. — Съпругът ти може би?

— Съпругът ми?

— Значи си вдовица. — Стисна ръката й съчувствено. — Така и предполагах.

Тя понечи да отрече, но замълча. Защо да не го остави да мисли, че е вдовица? Щеше да е много по-лесно да се преструва, че има мъртъв съпруг, отколкото да обяснява навиците на жените от края на двайсети век, особено на хора, които смятаха шестнайсетгодишните за прехвърлили зрелостта. Затова кимна.

— И аз така си помислих. Никоя жена, хубава като теб, не може да достигне такава напреднала възраст, без да се омъжи.

— Благодаря. — С „хубава“ и „напреднала възраст“ , Теса не беше съвсем сигурна дали това е комплимент, или просто наблюдение. — Мисля.

— Разкажи ми тогава за страната си. — В сините му очи гореше любопитство. — За онова място, където земята е топка и където няма вълшебници.

Тя се размърда неспокойно. Какво можеше да му каже за бъдещето? Той очевидно вече не я смяташе за луда. Но ако се впуснеше в обяснения на самолети и телевизия и на открития космос, щеше да промени мнението си. Или щеше да я вземе за нагла лъжкиня.

— Може би някой ден, но не сега. Имам чувството, че ще имаме много време да разговаряме по-късно.

— Много добре.

Пръстите й се изгубиха в огромната му ръка и стомахът й трепна.

— Какво? — Тя се засмя пресилено. — Няма да спориш?

— Както сама каза — ще имаме достатъчно време. Кажи ми обаче — той вдигна ръката й към устните си и докосна леко връхчетата на пръстите й — за търсенето, на което Мерлин възнамерява да ни изпрати.

— Вече ти казах. — Защо бяха толкова топли устните му? — Не мога. Трябва да говориш с Мерлин.

— Но знаеш, нали? — Погледът му не изпускаше нейния.

Защо й беше толкова трудно да диша?

— Ъ-ъ… Предполагам, че да.

— Но няма да ми кажеш?

— Да кажа?

Как би могла въобще да каже нещо, докато тези дълбоки, буреносни очи я парализираха, а докосването на устните му преобръщаше вътрешностите й?

— А ще ми кажеш ли поне това? — Устните му се придвижиха към средата на дланта й и той я целуна леко. Побиха я тръпки. — Защо Мерлин каза, че си тук заради мен?

— Това ли е казал? — попита немощно тя.

— Да. — Дръпна леко ръката й и я придърпа в прегръдката си. Тя трябваше да се възпротиви. Искаше да се възпротиви. Но не можеше. — Ти каза, че не си тук, за да се омъжиш за мен. — Сведе глава към нея. — Какво искаше да каже Мерлин? — Устните му шепнеха до нейните, тя въздъхна. Желанието — силно и безумно — я обзе. — Как така си тук заради мен?

Тя изстена.

— Това е много лоша идея.

— Така ли, красива Теса? — Той я прегърна по-силно, толкова силно, че тя усети извивките на силното му тяло. — Наистина ли е лоша идея?

Устните му се притиснаха към нейните, нежни, но настоятелни. Тя въздъхна, предавайки се. Заля я неочакван копнеж. Устните й се отвориха под неговите, той я притисна още по-силно към себе си, устните му настояваха, а желанието й нарастваше, извирайки някъде дълбоко от дълбините на тялото й. Сграбчи туниката му. Ръцете му галеха гърба й. И преди се бе целувала, дори бе правила страхотен секс, но нищо в живота й не бе обърквало сетивата й така, както докосването на този мъж. Този рицар. Той беше мит, който тя не признаваше. Легенда, в която не вярваше. Как бе възможно да е толкова истински? Как бе възможно тя да се чувства толкова изгубена?