Виктория Александър - Вярвай

— Не. — Гласът му беше твърд. — Искам ти да ми кажеш за намеренията му.

— Не мога. — Тя поклати глава. — Нямам нищо общо с това.

— Но аз…

— Нека да не говорим за това сега. — Тя направи няколко крачки, после се обърна с лице към него. — Да поговорим за теб.

— Няма много за казване. — Той кръстоса ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.

— Разбира се, че има. Като например… хм… — Тя седна на земята и потупа мястото до себе си. — Разкажи ми за Артур и Гуенивир.

— Много добре. — Той въздъхна и се настани до нея. — Преди Артур да заеме трона, земята беше…

— Не, не. Не искам урок по история. Това го знам. Е, поне известна част от него. — Тя придърпа колене към брадичката и прегърна краката си. — Разкажи ми за мъжа и жената, не за краля и кралицата. Какви са всъщност?

Той откъсна една тревичка.

— Трудно е да разделиш мъжа от краля.

— Но ти ги познаваш, откакто се помниш.

— Така е. Баща ми е бил приятел на краля отпреди раждането ми, бил е до него в битки и в мир. — Задъвка тревичката. — Артур е добър човек. А това не е лесно — да си едновременно добър човек и мъдър управник. Виждал съм го да се бори със себе си над решения, които няма да са хубави за малцина, но ще са безкрайно добри за мнозинството. Дори и да не беше мой суверен, той пак щеше да има уважението и обичта ми.

— Обич?

— Точно така. Той се отнася с мен като със свой син.

Веждите й се сключиха.

— Той няма ли син?

— Мордред. — Изплю името така, сякаш беше мръсна дума.

— Май не го харесваш особено — каза предпазливо тя. — Не е добър човек, така ли?

— Когато бяхме малки, бяхме като братя. Но с годините избрахме различни пътеки. — В тона му се долавяше отвращение. — Мордред е слабак и глупак. Алчността е проникнала до самата му душа. Ако живее достатъчно дълго, за да наследи баща си, със сигурност ще разпокъса кралството.

— Не мислиш, че ще живее толкова дълго?

Галахад изсумтя.

— Мордред прекарва дните си в безумни игри и лов само заради убиването. Нощите му са пълни с пиене и жени. Артур не може да направи нищо, освен да гледа на него с презрение. Когато Мордред стане крал, цяла Англия ще въстане. — Челюстта му се стегна. — Толкова по-различно щеше да е, ако Гуенивир бе родила на краля дете. Дори и момиче щеше да е по-добре от Мордред.

— Недей да говориш със заобикалки. Кажи ми това, което наистина мислиш — каза кисело тя.

Според легендата Мордред беше син на Артур и неговата полу-сестра, Морган Ле Фей. В истинската версия обаче всичко беше различно. По-добре беше да задава въпроси, отколкото да си прави погрешни изводи.

— Значи Мордред не е син на Гуенивир?

Галахад я изгледа стреснато.

— Наистина не е. Кралят бил женен, докато бил още съвсем млад, за лейди Морган, за която се смятало, че във вените й тече вълшебна кръв. Бракът бил отдавна замислен и между двамата нямало никакви чувства. Тя умряла, удавила се в езерото, когато Мордред бил на пет години. Той обвинява за това баща си, макар че Артур тогава не бил тук.

— Нищо чудно, че двамата не се разбират.

— Мордред мрази Артур. Артур гледа на Мордред едновременно с мъка и отвращение. — Поклати глава. — Това не предвещава добро за Англия.

— Ами Гуенивир? — попита бавно Теса.

— А! — Лицето на Галахад се оживи. — Гуенивир има добро сърце и смехът й носи радост на народа й. Притежава известен инат и решителност, които не биха били от полза на обикновена жена, но вършат добра работа на кралица. — Ъгълчетата на устните му трепнаха нагоре. — Виждам нещо подобно и у теб.

— О, нима? Благодаря. — Тя се усмихна с истинско удоволствие.

— Наистина е комплимент да те сравня с кралицата. За мен тя е като майка.

— Коя е била майка ти? Какво се е случило с нея?

Теса не беше съвсем сигурна, че иска да разбере. Според легендата майката на Галахад е успяла да заблуди Ланселот, че е Гуенивир, правила любов с него и заченала Галахад.

— Илейн, дъщеря на благородническо семейство. Тя и баща ми са били съвсем малко заедно. — Протегна лявата си ръка. Пръстенът с рубина, който бе забелязала в параклиса, блестеше кървавочервен на слънчевата светлина. — Бил е на майка ми. Дала го е на баща ми, а той — на мен. — Гласът му беше съвсем спокоен. — Умряла е в деня, в който съм се родил.

— Исусе! — Теса поклати глава. — Раждането е истинско наказание тук. Жените измират като мухи.

Галахад я погледна объркан.

— Забрави. Просто ми напомняй, че не бива да забременявам в Средновековието. — Тя се замисли за миг. — И кралят, и кралицата се отнасят с теб като със син. Ами баща ти? Какъв е той?