Виктория Александър - Вярвай

— Взела си си само една хапка.

— Не съм толкова гладна, колкото си мислех.

Това си беше чиста лъжа. Теса се чувстваше така, сякаш не е яла от години. Ха! Разбира се, та това не бяха години — това бяха векове. И въпреки това, всеки път, когато се опитваше да хапне, си спомняше за пастьоризацията — още неразработена; за хладилниците — още неизобретени; и за бактериите — още неоткрити. Кой знае какви ужасни микроби живееха в това?

— Едва ли ще си възвърнеш силите без храна. — Ориана изсумтя. — Сър Галахад остави строга заповед да ядеш.

Тя стисна устни. Хубаво момиче със светло кестенява коса и кехлибарени очи. Не беше на повече от шестнайсет, но подходът й беше като на сержант.

— Добре. Права си. Няма да се справя с нищо, ако съм гладна. Това едва ли е най-подходящият момент за диета. — Теса отиде до дървената маса, отчупи си малко късче хляб и махна с ръка към Ориана. — Просто ще си мисля, че това е естествена, здравословна храна. Много е вървежно. — Лапна залъка.

— Вървежно?

— А-ха. — Теса сдъвка и преглътна. Малко сух, малко твърд, но вкусен. — Вървежно. Горещо. Популярно. Това, което правят всички.

Ориана сбърчи вежди.

— Речта ти е много странна.

— Повярвай ми, тепърва ще чуеш още по-странни неща. — Теса погледна сиренето. Бледо и на бучки, то въобще не й изглеждаше апетитно, но нямаше да я убие. Вероятно. Отчупи си малко и го опита. — Не е лошо. — Отново го разгледа. — Нещо като…

Тя се облещи. Това беше последната капка. Последното парченце от мозайката. Стомахът й се сви.

— Милейди? Нещо липсва ли?

— Да. Не. Мисля, че не. — Теса махна косата от лицето си. — Просто осъзнах, че хора, които са в безсъзнание или в кома, не огладняват. Тях ги хранят чрез системи с витамини, минерали, протеини и всичко необходимо. Все още не съм абсолютно убедена, но… По дяволите. — Тя махна с ръка към сиренето. — Това трябва да е истинско. Ти си истинска. — Махна към стените. — Всичко това е истинско.

— Да, милейди.

Очите на Ориана се разшириха и тя заотстъпва заднишком към вратата.

— О, не се тревожи. — Теса въздъхна отчаяно. — Няма да ти сторя зло. Ти си най-малкият ми проблем. — Тя пъхна последната хапка в устата си изненадана, че е толкова спокойна. — Предполагам, че отдавна го знам, но просто не съм искала да си го призная. Наистина се надявах, че всичко това ще се окаже просто един лош сън. — Поклати глава. — Трябваше да се досетя, че храната ще ме подкрепи. Какво трябва да правя сега?

Ориана направи още една крачка към вратата.

— Не знам, милейди.

— Няма ли да престанеш? — каза рязко Теса. — Обещавам, че няма да те ухапя.

Ориана затисна ужасено устата си с ръка.

— Това е просто израз!

— Но нима вълшебникът не те призова в параклиса? Поне аз така чух. — Любопитството на момичето надвиваше страха.

Теса изпъшка.

— Едва ли. Той просто осигури транспорта. Един вид средновековно телепортиране. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина, безобидна съм. И съжалявам, че те изплаших. Точно сега се чувствам малко напрегната.

Ориана я изгледа предпазливо и кимна, омилостивена от извинението.

— Страхотно. Вероятно можеш да ми помогнеш да измисля нещо да се измъкна от тази каша. — Теса се усмихна. — А една приятелка няма да ми е излишна.

— Аз мога да ти бъда приятелка — каза бавно Ориана, — ако наистина не хапеш.

Теса избухна в смях и се прекръсти.

— Никакъв проблем, сладурче. Сега. — Теса отново закрачи из стаята, разтърсвайки разсеяно ръце пред себе си, вперила поглед напред. — Не мога просто да седя тук и да чакам. Трябва да измисля какво ще направя. План, или нещо такова. Първо на първо, нека си го призная, засега съм тук и няма изгледи за измъкване. Може би мога да избягам от замъка, но къде ще отида? Хърбърт Уелс едва ли ме чака зад стените с машината си на времето.

— Машина на времето? — Ориана присви очи объркана. Теса не й обърна внимание.

— Второ, Мерлин казва, че съм тук, за да помогна на Галахад…

— Галахад? — Ориана въздъхна. — Защо магьосникът не заповядаше на мен да помогна на такъв рицар?

Теса спря рязко.

— Харесваш ли го?

Ориана я изгледа недоверчиво.

— Само мъртва жена не би го харесала. Той е много хубав мъж. Силен, здрав и благороден, а в очите му блестят звезди.

— Оу! Ти наистина го харесваш.

— От това едва ли има някаква полза сега. — Ориана я изгледа втренчено. — Всички в замъка, ако не и в цялото кралство, знаят, че ти ще станеш негова жена.

— Няма начин! — бързо каза Теса. — Може би негова партньорка, съучастник в престъпление, вероятно но не и негова жена.