Виктория Александър - Вярвай

Погледите им се срещнаха и те се гледаха дълго.

— Хайде да се връщаме у дома, Теса.

— У дома. — Думата увисна във въздуха.

— Да. — Той хвана ръката й. — За да завършим онова, което е започнало там.

Защо не бързаше да се върне? Да изпълни съдбата си и да намери Граал за своя крал и страната си? Защо не пришпорваше коня си напред? Защо не се взираше нетърпеливо в пътя? Защо болката бе сграбчила душата му?

Теса.

Тя яздеше безмълвно до него. Доста често през дните, прекарани заедно, си бе пожелавал тя да млъкне, но днес на сърцето му щеше да олекне, ако чуеше гласа й. Не беше необходимо да я пита какво я тревожи. И с него беше същото. Когато тръгнаха от замъка на Мордред снощи, духът му се бе приповдигнал от това, че най-после пътуването им ще свърши и ще открият Граал. Чак когато спряха за почивка и той я прегърна, осъзна какво щеше да означава това. До този момент не бе мислил за високата цена на успеха.

— Е, колко време ще ни е необходимо, за да се върнем? — Теса гледаше право напред.

— Още един ден може би. Или два.

— Не е много, нали?

— Не — каза тихо той. — Дори е много малко.

Настъпи неловка тишина. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Но думите не идваха.

— Какво ще стане, когато стигнем там и намерим…? — Тя го погледна и изражението й говореше, че трябва да попита, но не иска да чуе отговора. — Наистина ли ще станеш негов пазител?

Той сви рамене.

— Така съм чувал.

— И това е за постоянно? Завинаги, така ли?

— Аз… да. — Той спря. Мина доста време, преди отново да проговори: — А ти?

— Аз? — Тя го погледна изненадано.

— Какво ще стане с теб. Теса, когато всичко това свърши?

Тя въздъхна дълбоко, сякаш бе очаквала въпроса му, но не е подготвена за него.

— Предполагам, че ще си отида вкъщи.

— Вкъщи?

— В моето време. — Погледна го в очите. — Мерлин обеща да ме върне вкъщи, ако ти помогна да намериш Граал.

— Разбирам. — Наблюдаваше я внимателно. — Знам много добре, че домът ти ти липсва. Бързаш ли да се върнеш?

В очите й проблесна болка и тя извърна глава. Вдигна брадичка и той се зачуди как сърцето му не се пропука от този упорит жест, който беше толкова важна част от характера й.

Гласът й беше тих и овладян:

— Там ми е мястото.

Разбира се, че там й е мястото. Това тук не беше нейният свят и той не можеше да очаква от нея да остане. Нейният свят беше свят на чудесата, където хората са стигнали до луната, че и по-далеч. Още му беше трудно да повярва на разказите й. Но нима тя не трябваше да приеме същото за неговия свят? Беше й трудно, но оцеля и победи.

А как щеше да оцелее той без нея?

Странно. Нима сега съжаляваше за бързо постигнатия успех? Това беше всичко, за което някога е мечтал. Но търсене като тяхното би могло да продължи месеци и години. Би могъл да слуша смеха й и да я прегръща в продължение на повече от един живот. И въпреки това в един момент тя все трябваше да си отиде. Може би беше по-добре и за двамата това да стане сега, отколкото по-късно. Преди да са споделили прекалено много радости, преди да са си създали твърде много спомени.

Ако той беше свободен…

Стисна по-здраво юздите. Това беше обет, толкова свят, колкото и всяка клетва, произнесена на глас — този, който открие Граал, трябва да го пази, докато свърши самото време. Не, той не беше свободен и беше по-добре тя да се върне в дома си, където той нямаше да се страхува за безопасността й. Или да се чуди на странните й думи. Или да усеща повдигането и спускането на гърдите й, докато лежи до него късно през нощта.

А той няма да е нищо повече от един разказ, който четат вечер на децата, преди да заспят.

— Галахад. — Тя се взираше в пътя пред тях. — Говори ми.

— Какво? Нима моята лейди е изчерпала всичките си теми за разговор? — Шегата му не се стори смешна на нито един от двамата.

— Искам да знам всичко за теб. — Гласът й беше равен. — Искам да знам за детството ти и за приятелите ти, за баща ти. Искам да знам за Артур и Гуенивир. Искам да знам за съпругата ти.

— Не знам откъде да започна.

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Започни от началото.

Той се усмихна.

— Майка ми беше дъщеря на…

Той й разказа за семейството си, за детството си и за приключенията си и — най-накрая — за чувствата си, надеждите си, мечтите си. Тя от време на време задаваше по някой въпрос, но предимно мълчеше, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност.

А всяка дума ги приближаваше по-близо до сбогуването.