Тодор Арнаудов - Подарък

— Първо районно. Слушаме Ви.

— Помните ли ме? — попита мъжки глас.

— Моля, съобщете повода за обаждането: кражба, грабеж, обир, влизане с взлом; пътно-транспортно произшествие; отвличане, изнасилване, убийство? — разказа урока си телефонистката.

— Отменям съобщението за бомбата! — изръмжа, недоволен, че телефонистката изрежда цял куп гнусни престъпления, но не и бомбаджийството, мъжът.

— Какво съобщение?

— Извинявайте, вярно че Вие сте… че гласът Ви е различен… Колежката Ви ми трябваше…

— Ах-а-а-а… — въздъхна телефонистката. — Нещо да й предам?

— Предайте й, че няма да има разтърсване около Централна гара тази вечер…

— Защо? — още повече се възмути трийсетйна годишната мома на телефона; хубавичка беше, но нямаше късмет в любовта, милата; тя самата жадуваше да участва в разтърсване с някого, който има толкова хубав плътен и възбуждащ глас като на този мъж.

— Вече стана късно… А и тя не ме взе на сериозно… — изпъшка тежко мъжкият глас.

— Откога се познавате?

— От днес…

— Така кажете! Всичко ще се оправи! Тя е готин човек, но има нужда от време, за да се довери на някого; наскоро преживя тежка раздяла; трябва да я разберете.

— Ами добре. Тя откога до кога е на смяна?

— Утре е от 8 до 14.

— Ще й звънна пак, да се чуем…

— Айде, дочуване. Да й предам ли още нещо?

— Благодаря, няма нужда. Аз сам ще й предам. — смело заяви мъжът и затвори.

Нощта се изтъркули по времесклона и слънцето отново светна на небето.

— Първо райнно. Слушаме Ви.

— Здравейте… Аз съм онзи, дето Ви се беше обадил…

— Моля?

— Вчера. За бомбата на Централна гара.

— Да не сте оня луд, дето щял да взриви гарата, ако не му продадат билет за немай къде с 50-процентно намаление? Продадоха ли Ви билета? Пристигнахте ли в Немай къде?

— Слава Богу, не съм този…

— Значи сте онзи анархист-идиот от Фронта за освобождение на затворниците, дето искал да взриви релсите, защото били символ на държавническата еднопосочност и липса на гъвкавост по отношение на делата, свързани със съдебно-правораздавателната система?

— Ох, и тоя не съм… Аз… Аз…

— Кой сте тогава?

— Аз съм оня, дето Ви беше казал, че в областта на Централна гара е поставена адска машина.

— А, да. „Адския“ — вече си спомних… Наистина гласът Ви е някак особен… Значи Вие сте онзи невъзпитан нахалник, дето ми затвори телефона?!

— Същият! Ъ-ъ-ъ-ъ… Аз… Такова… Исках да Ви се извиня… — въздъхна мъжът.

— Сериозно? Бомбата още ли е там? Кога смятате да я взривите? С часовник ли е или с дистанционно? Кой цвят жички и в каква последователност трябва да се срежат, за да се обезвреди? Каква е тротиловата й равностойност?

— Бихте ли…

— Да?

— Искате ли…

— Какво?

— Може ли…

— Говорете де!

— Желаете ли да отговоря на всичките Ви въпроси на вечеря в изискан ресторант? — каза го, най-накрая, мъжът.

Госпожицата остана трогната. Никой никога не й бе предлагал пo толкова романтичен начин…

— Само се надявам да не е за сметка на невинни жертви. Все пак аз съм професионалист и… И… Трябва да защитавам обществото от престъпни субекти и деяния!

— Не се тревожете. Тоя взрив, конкретно, се отлага. Тайната организация, представител на която съм аз, искаше просто да съобщи на света, че съществува. Щяхме да направим малко „бум-бум“, само колкото да привлечем вниманието на новинарите; не искахме да има жертви и пострадали. Сега, щом се съгласихте да вечеряте с мен, дори не е необходимо да се правят и символични взривове, защото Вие ще можете да напишете всичко за нас във вестника.

— Вие… Откъде знаете? Вярно е, че освен телефонистка, съм и журналистка под прикритие, но за това знаят само тайните служби за които работя?!

— Много неща зная за Вас… Между другото, новият грим Ви стои чудесно; а лакът за нокти е главозамайващ!

— Следите ли ме!?

— Разбира се, че не, Весела… — въздъхна мъжкият глас. — Тайното движение за общодостъпност на личната информация, което представлявам, не използва груби методи като този.

— А тогава откъде знаете? — трепна гласчето на телефонистката под прикритие, откриваща все повече тайнствена привлекателност и благост в гласа от слушалката. — Телепатия?! Може би сме… сродни души?! — разтуптя се сърцето й.

— Може би… Нека Ви разкажа на вечеря?

Слънцето продължи разходката си по небосклона и през пухкавите палави облаци, люлени от поривите на вятъра, и настана вечер; луната, планетите, звездите, съзвездията и мъглявините изгряха и запръскаха навред безкрайната красота и спокойствие на космичната вечност.