Тодор Арнаудов - Подарък

— Чуваме Ви, господине. Какво има: кражба, грабеж, обир, влизане с взлом; пътно-транспортно произшествие; отвличане, изнасилване, убийство?

— В областта на Централна гара е поставена адска машина! Изведете случайните граждани от там. Нека останат само служителите, за да снимат; разбира се, ако имат фотоапарати или камери у себе си; впрочем, най-добре пратете новинари, за да отбележат събитието!

— Хубаво. Бихте ли уточнили каква е бомбата, за да знам какво да кажа на сапьорите? Барут, миниум и бял бронз, динамит, тротил, пластичен експлозив?

Слушалката отговори само с „пиу-пи-у-у-у-у, пиу-пи-у-у-у-у…“.

„Ако беше останал още малко на линията, щях да кажа на колегите да проследят обаждането…“ — помисли си телефонистката и продължи прекъснатия делови разговор.

— Ало, Пепи, там ли си още?

— Каква е тая твоя работа?! Един разговор не може да проведе човек на спокойствие! Докъде бяхме стигнали?

— Защо новото ти гадже ти е излизало пръстите на краката?

— А, да… Всъщност може да го е направил заради гърдите ми, щото май си го бях свалила… Или пък заради бикините, щото май че и тях ги бях свалила вече…

— М-м-м-м… — изпъшка телефонистката, развълнувана.

— Чакай, че малко те излъгах. Той ги беше свалил; със зъбите…

Киро отиде в уречения час на уреченото място, за да се намокри — по стара традиция — заедно с приятелите си от детинство и с няколко от юношество. Малкият Ваньо също искаше да се включи, но баща му го беше пратил да си играе на сметача, като решава от ония задачи за мостове, улици, комбинации, вариации, векторни трансформации и други подобни, дето ги дават на състезания по програмиране, където се наричат „олимпиади“; дето който спечели му дават медал; и той си го слага на врата, снимат го и го показват по вестниците и телевизията; а на най-добрите, които са с жълти медали, им дават едни такива черни, дето се сгъват и са с батерии, слагат се на скута и имат копчета, дето като се натискат викат „щрак“.

Нещо измъчваше чичо Киро и правеше поведението му по-различно от това на другите, и от неговото собствено в случаите, когато това нещо не го измъчваше. Пиенето влизаше по-лесно в жадното му гърло, но, някак си, по-мъчно… Старите приятели, които добре познаваха ранимата му и нежна душа, отново използваха случая за да задоволят страстите си, като се погаврят с нея.

— Какво има бе, Киро? За Весела ли тъгуваш! — подхвърли подло Митьо Жицата и дружески тупна пийналия си приятел от юношеството — лудите млади години на бурен растеж и полово съзряване — по рамото. — Забрави я тая! Не те заслужава! Не й ли стига, че си умен, забавен, сръчен, работлив, и че си чорбаджия и имаш собствена фирма? Вярно, доколкото те познавам, май не си много атлетичен в някои области на спорта, ако ме разбираш, но не може всичко да има човек! Ако е умен или е чорбаджия, няма да красив или пък няма да е достатъчно атлетичен в някои области на спорта, ако ме разбираш. Ако е атлетичен в някои области на спорта, ако ме разбираш, и красив — няма да е умен или няма да е чорбаджия като теб. Няма да плачеш, ако ме разбираш! Ще си намериш друга изгора!

Киро вяло отпи глътка руйно вино, — С Весела се разделихме по взаимно съгласие. Да върви по… пътя си. — тупна по масата и премигна на парцали.

— Сподели какво те мъчи. Интересно ни е, пък и можем да ти помогнем — приятели сме… — проявяваше неразбиране и домакинът Кольо Математика, който пиеше по по-малко, за да може да уцелва дръжката на вратата, като изпраща гостите си; и защото предпочиташе да се опиянява от други неща, — Такова хубаво порно дават тази нощ по телевизията, а ти си се забил в чашата и мълчиш! — като например доказването на нови теореми от диференциалната топология и имагинерния анализ.

Киро мълчеше и пиеше през целия запой… Обикновено напускаше приятелската сбирка последен, но този път, измъчван от тайнствената сила, за която нямаше желание да сподели дори с приятелите си от детинство и юношество, напусна пиялната още посред нощ…

Подпийналият нещастник — неудовлетворен от живота; неспособен да се наслаждава и да оцени красотата на съществуването; топлотата на приятелите от детинство и юношеството — когато заедно ставаха мъже; свободата да се натряскаш до козирката; да гледаш хубави филми по телевизията — търсеше Смисъла на живота в уличните лампи, които наблюдаваше с клюмнала глава на задната седалка на таксито, с което се прибра у дома. И този път си легна без да го е открил.