Тодор Арнаудов - Подарък

— Аман от това дете! — обади се гневно господинът с мустаците и порасналата брада, в която се чернееха шлюпки от печен едър сочен пресен, току-що сдъвкан, слънчоглед. — Затворете му устата, най-сетне! Човек не може да чуе собствените си крясъци от него! Какво остава да се наслаждава на ругатните на ближните си! Пари сме давали за това?! — мустакатият преглътна една семка и закрещя. — У-у-у-у-у! Треньоров, изкарай го това дърво, пън с пън!

— Моля ти се, тате, спри да приказваш. — замоли бащата. — Нали сме се учили, че на културно-обществени мероприятия не се говори на глас…

— Треньоров, ма’ни го тоя номер седем бе, маймуно! Мен да пуснеш, по-добре ще играя! — скара се на селекционера на символичните домакини и господин Шкембелиев.

— А какво ще стане, ако някой от футболистите извади пищов и почне да гърми съотборниците си? — инатеше се Ваньо; някой може да си помисли, че го е гледал в един филм, в който се случваше нещо подобно; но ако го направи — ще сбърка, защото той не го беше гледал.

— Стига, Ваньо. Откъде ги научи тия лоши работи?!

— Какво ще стане пък?! — тропна с крак Ваньо.

— Млъкни, най-сетне, малък досадник! Сега ще кажа на онзи чичко с трите бронежилетки, трикратно закален двайсет и пет милиметров щит като на войник на бъдещето; и каската, непробиваема от противотанков осколчно-фугасен снаряд, че говориш за незаконно притежавани огнестрелни оръжия и създаваш безредици. А той ще ти каже на тебе, нищо че си малък!

— Тате, какво ще стане, ако извадя водното си пистолетче и стрелна по каската или по щита на онзи космонавт в синкави дрехи, дето му се е разхерметизирал шлемът?

— Ще ти се разсърди, тате. И ще ти се скара. Не е хубаво да го правиш! И хайде, стига си ме питал за щяло и не щяло.

— Люх! До края на мача може и да уцелиш вратата, Деснокрилов!

— Може ли само още един-два… Или най-много три-четири въпроса, татко? Моля те!

— Не. — пресече го бащата. — Дошли сме на мач, за да гледаме и слушаме, не да си говорим!

— У-у-у-у-у, кой те картотекира бе, дърво!

Обиден, Ваньо не проговори на баща си до края на мача, завършил с безличния резултат нула на нула; като изключим момента, когато покрай тях мина продавач на вафли и Ваньо бе принуден от обстоятелствата да каже „искам вафла“.

На път към дома двамата запалянковци срещнаха чичо Киро, който крачеше нервно по тротоара и оглеждаше ъглите на сградите и околностите на спирките.

— О, Киро, как си! — засрещна го бащата на Ваньо, негов верен приятел от детинство, и го накара да подскочи като ужилен от стършел.

— Нищо… Разхождам се на чист въздух… Ти какво правиш, моето момче?

— И аз нищо… — отвърна сериозно Ваньо.

— Не си ли на работа? — попита Кольо.

Киро се усмихна стегнато.

— Нали знаеш — аз съм чорбаджия… Вчера си пуснах едноседмична отпуска…

— Браво на теб… — изпъна устни математикът. — Между другото жената е на командировка; на една конференция…

— „Нови открития по пътя към Мислещата машина“ — уточни весело Ваньо. — Като порасна, ще стана като мама!

Киро намигна на момченцето на приятеля си, който продължи.

— По тоя случай ще правим запой у нас тази вечер. Тъкмо щях да ти се обаждам да те поканя да се „намокрим“ заедно.

Киро имаше и други планове, които го накараха да се поколебае, но след няколко секунди размисъл реши да приеме.

— Мило, пробва ли новия лак за нокти на Кокона Козметикс?! — попита телефонистката.

— И каква прекрасна опаковка!

— Аха…

— Моят ми излиза пръстите, като ме видя с него.

— И аз ще го пробвам, тогава!

— Пробвай го! Много е хубав!

— А ти сигурна ли си, че заради лака ги е излизал?

— Е, може и заради грима да е. Купи ли си новия фон дьо тен на Грим за хубавици?

— Купих си и го ползвам, но, да ти кажа право, не съм много доволна…

Телефонът на другата линия самотно иззвъня.

— А мен ме задоволява… Нали ти казах: новият ми ми излиза пръстите на краката, като си сложих новия грим… Е, да де, може да не го е направил точно заради грима, а заради новия лак… А също и заради спиралата; или заради цвета на косата… — камбанките на телефона на другата линия — модел края на 60-те години на последния век на миналото хилядолетие — пак звънна. — Що не вдигнеш тоя телефон, че да спре да дрънчи!

— Извинявай, мило, но съм малко на работа… Ще трябва да го вдигна и на тоя нещастник, дето си е наумил да ми звъни насред сладката приказка… — Първо районно. Слушаме Ви.

— Искам да направя важно съобщение. Чувате ли ме!? — гръмна мъжки глас.