Тодор Арнаудов - Ада

— Вие мене ли искате да мамите! — крещеше скитащият търговец.

— Остави ги, Плакатчо!

Дрехите на стареца се строполиха на земята след мощен лазерен изстрел в очите на доскорошния им собственик. Двамата млади се вцепениха.

— Ще ме мамите, а? С кого си мислите, че имате работа?!

Чудовищните мускули на дребния здравеняк заплашително покриваха все по-голяма и по-голяма площ от шестоъгълния коридор, по стените на който се сменяха картинки на певци, певици, актьори, актриси и… танцьорки.

Емил доби смелост и се изправи в пълното си величие.

— Хе-хе, трябва повече да тренираш, момче. Ще купуваме ли нещо или ще си играем?

Приклекналата Ана също се вдигна на крака и погледна Емил под ъгъл в кафявото на ирисите.

— Може ли една… Една „Касандра“? — боязливо поръча младежът и смигна на приятелката си.

— Отличен избор, момче. Абе вие не сте ли заедно? За теб какво да бъде, хубавице? — въпросително скръсти ръце плакатчото.

— Ето ти на теб!

За десетина наносекунди (ако времето течеше като на оня свят) лазерният лъч премина разстоянието от дулото на показалката до челото на натрапника, и след още няколко щеше да го цъкне право в лявото око, ако той не се бе отдръпнал навреме, както направи.

— Ха-ха-ха, това било, значи? Лазерна показалка от оня свят. Ха-ха-ха!

С длан здравенякът, с половин метрова обиколка на бицепса, направи козирка пред очите си и тръгна да гази бунтовниците.

— Лазерна показалка от този! — поправи нахалника Емил и го взе на прицел със засяклото оръжие, чиято винтова капачка най-сетне се изниза, под действието на рязкото движение, и се изтъркули на отразяващия под.

— Уплаши ме, момче! Жалко, че не можеш да видиш ужаса в очите си! — изръмжа горилата и извади от ножницата ултрахипервисокосъгласуван лазер с ирисно-зенично насочване. В същия миг вените на гърдата, подаваща се от ъгъла на потника му, се надуха като в най-добрите времена на Силвестър, който, по странна случайност, премигна по същото време върху една от наклонените стени на шестоъгълника.

— Среброто!!! — извика Ана, — Среброто, Ем-о-о-о-о!!! — без да спира отчаяно да облива гадняра с фотони.

Едното ръчище на горилата — влюбена в наслаждението, идващо у нея от наблюдението на плакати като на Касандра и на другите… танцьорки — прихвана с лъчестрела очите на боеца от оня свят; а другото ръчище развали козирката от длан и пръсти, за да може господарят на ръчищата да изпита възможно най-голямо удоволствие от унищожаването на самонадеяния хлапак.

Но неумолимият светлиннен лъч — як като последовател на движението за редовни физически тренировки — пролази от цевта, по посока прозорците към света на Емил, запозна се с атомите по почти съвършеноогледалната повърхност на овалната излъскана полирана сребърна лазерна показалка, и бодро отпътува обратно към войнствено-грубоватото лице на своя зловещо засмян господар, за да му разкаже за новите си приятели.

— Н-е-е-е-е-е-е-е!…

Ана скочи на врата на младия герой — Д-а-а-а! — и го дари с бърза целувка по бузката.

Преди целувката Емил не смяташе, че да сложиш огледало на пътя на лазер е геройска постъпка — всеки знае този номер и би могъл да го изпълни и пред публика, ако му се наложи. Вълнуващият допир на устните на Ана обаче го накараха искрено и безстрашно да повярва, че е герой; поне в мига, в който усещаше приятелката си толкова близка.

— Вероятно се намираме в товарния асансьор. — заяви Ана, докато тайнствено се усмихваше на стената, подтикната от приятния мил спомен.

Емил искаше да й повярва, но ако вярваше и на очите си, се получаваше противоречие, защото изглеждаше, че по стените не съществува нищо друго освен червена облицовка от грапав мек плат.

Младежът, все пак, реши да изпъне шия нагоре, та да провери дали създателите на съоражението не са решили да поставят пулта за правление на тавана, и дали на същия няма капак, през който би било възможно да се измушат, ако можеха да пораснат с четири-пет метра. Уви, таванът изгледаше като гладко матово стъкло, светещо равномерно от цялата си повърхност; нищо не мърсеше съвършената му изчистеност: не стърчеше ни болт, ни нит, ни капак, ни копчилък, ни екран, ни какъвто и да било видим плод от която и да било реколта на техническата мисъл.

— Съседната врата би трябвало да е входът към пътническия асансьор. — добави девойката.

— Ако това е товарният, — което е очевидно… — то до него сигурно има и пътнически… — съгласи се с нея Емил. — Така поне е в някои блокове…