Тодор Арнаудов - Ада

— Именно! — Емил пак си спомни, с много гордост и с малко срамежловост, думите на девойката от първата им среща: „Охоо, виждам че ти вече си готов…“ и след като свърши с приятното задължение да обясни причината за лудването си, се захвана с изморителната дейност да подскача, да подскача, да подскача… В близките двайсетина секунди обаче асансьорът не реагира по никакъв особен начин на палуването му, освен с издаването на звука:

Туп, туп, туп, туп, туп, туп…

Някога Емил беше рекордьор по изкачване на стълби и тренираше катерене, защото го мързеше да чака идването на асансьора; но вече се намираше в преклонна, за юношите, възраст и след трийсет и второто „туп“ започна да сдава багажа.

Асансьорът го усети и вече не казваше:

Туп, туп, туп, туп, туп, туп…

А:

Туп…, туп….., туп………

На четиридесет и шестото „туп“ бившият рекордьор по изкачване на стълби тупна на земята с изплезен език.

— Мамка му! — едва събра въздух да продума той, с излязла от умора душа. Добре че бяха в тая бронирана кутия — там нямаше кой да му я прибере.

— Мисля, че обяснението ти е прекалено хитро, за да го измислят глупците от тази дупка. — опита се да го успокои девойката.

— Може би… Ох, прости ми, че изхабих толкова много въздух… — през хлъцливи въздишки каза той.

След тупването му Ана отново се бе заела да опипва стените, в търсене на знак за наличието на пулт за управление.

— Не се притеснявай за въздуха. Мисля, че стените са порести и поне суровина за дишане имаме предостатъчно. Може би има нещо свързано с педали, но не е пулта за управлението на асансьора. Може би е свързано с обратни асансьораджии, които знаят как се кара това чудо?

Емил превъртя най-новата лента и си я пусна от началото на разговора: Ана беше сигурна, че се намират в товарен асансьор.

— Аз започвам да губя увереност, че тази тъпа ръбеста кутия е асансьорна кабина… Ти как започна да мислиш, че е?

— Сред книгите на добрия старец, когото онази горила затри, имаше нещо за асансьори…

Емил се натъжи, като видя приятелката си да се омърлушва, и пак върна записа, но на по-скорошен кадър.

— Какво казваше за обратните асансьораджии?

— Може би тези, които взимат хляба на метачите, са педали, които работят в асансьорите. Нали ги знаеш костюмираните пикола, дето разнасят

багажа в хотелите с не знам си колко звезди? В този извратен свят може би наемат само пикола педали, та затова педалите, т.е. пиколата са в търговска война с метачите — понеже клиентите плащат бакшиш на обратните пикола вместо да си купуват летящи метли от продавачите.

— Знаеш ли, напомняш ми за една песен:

Пиколо тук, Пиколо там,

къде, за Бога, си се сврял?

Пиколо тук, Пиколо там,

имаме нужда от тебе сал.

Имаме нужда от тебе сал,

имаме нужда от теб за хамал.

Да за хамал. Да за хамал.

Да за хам-а-а-а-а-а-а-а-л!

И особено за асансьораджия!

— Браво! — изръкопляска Ана, с искрено въодушевление от развеселяващата простотийка. — Сега ли го измисли?

— Импровизация с елементи на елементаризационна плагиация. — смигна баритонът, поклони се пред обичаната от него изискана, отбрана, публика и отстъпи сцената на мецосопраното.

Двама със тебe, Съдбата забрави.

Заряза ни в тоя очукан ковчег.

Надежда всякаква ни изостави.

Без изход тук ще останем вовек.

Път към спасенье няма пред нази,

но ние държиме духа си напет.

Съдбата си мисли, че ще ни сгази,

но двама се смеем и радваме с теб.

— Браво, Ана! Невероятна си!?

Емил бурно аплодира колежката си, която се поклони грациозно, наклони вратлето си на най-сладкия ъгъл, сложи ръце на кръстчето си възможно най-сексапилно и направи муцунка, от която сърцето на Емил се разтопи.

След няколко секунди размисъл здравенякът се върна в дъното на коридора

за да открие, че повече не може да се оглежда даже върху доскоро огледалната външна повърхност на разбитата дясна врата; че кракът му минава през нея като през въздух и че някой е сложил нова здрава на мястото на откъртената. Последваха един-два изпитателни ритника по новата врата; дрънчеше, но не щеше да се огъва, а златистата дръжка по средата бе придобила свойствата на вещите на бившите амбулантни търговци и разбитата врата, и здравенякът дори не можеше да я хване, защото, като посягаше да я стисне, пресрещаше собствените си пръсти.

Широкоплещестият сложи десен палец под челюстта, хвана бузата си с останалите пръсти, леко се приведе, замисли се; и като измисли нещо, се изправи, направи кръгом и зацепи обратно по шестоъгълния коридор. Мина покрай плаката с разголената Касандра, преряза палтото и сгъваемия стол на благия старец, и си почина пред куфарчето с лъскавите уреди с батерии. Сбърка ги с лазери — явно и той се интересуваше от високосъгласувани излъчващи устройства — и любопитно приклекна, за да прочете какво е написно на етикетите.