Тодор Арнаудов - Истината

Дишащият сметачолюбец избяга през стълбището. Профуча покрай жената от приемната, блъсна вратата и излетя от сградата. Скочи в колата при Ива и свали затъмнителя от лицето си. Приятелката му си нямаше очи, за да зърне болката в него; той искаше да покаже своите на мрака: огорчени и натъжени, но още живи.

— Светни. — рече дрезгаво Иво.

Ива го послуша и включи осветлението в колата. Лъчите позволиха на човека да види смачканото си лице в огледалото, преди да я подкара нанякъде.

Единствен Иво бе останал да човърка ходещото човекоподобно тяло, с което щеше да си поиграе Недишащият Емил.

Малкото човече, рожба на влюбените, трябваше да бъде дарено с грижи и любов, за да се научи, на първо време, да се усмихва.

Приятелят на Мила се нуждаеше от нежността й, а тя от неговата. Двамата, галени от топлите лъчи на слънцето, си я даряваха край морския бряг.

Иво предпочете Машината. Болката по загубените в паметта на Всемира бе намалила парещия си пламък, но не угасваше, защото Иво не обичаше да забравя дори мъката.

Проверяваше дали всичко е правилно.

— Как се чувстваш?

Роботът размърда пръстите си. Иво се отдръпна от тялото и рече.

— Ходи.

Туловището раздвижи краката си и направи няколко крачки напред, после запристъпва встрани, докато, в същото време, плавно размахваше ръцете си, внимавайки да не удари човека.

Управлението действаше. Иво протегна дясната си длан към робота.

Машината поиска уточнение.

— Да се здрависаме?

— Да.

Металната ръка на недишащото създание се насочи плахо към човешката.

Роботът я докосна и усети мекотата й с чувствениците си. Зърна радостта на лицето на Иво, който гледаше Недишащия право в искрилните очи.

— Чудесно, Емо.

Човекът освободи пръстите си от тези на Сметача. Той също внимателно разтвори дланта си.

— Ще се видим утре. — каза човекът. — Оставям те да се забавляваш.

Алгоритмите на Разума имаха място за усъвършенстване, но дори недоизгладен и вселен в недотам бърз сметач, Разумът общуваше с човеците мигновено.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Изкуство… — проточи шеговито човекът.

— Сам?

— Да. — заключи разговора Иво и излезе, без да угася светилата.

Сметачът остана самичък с ходещия робот. Думата „изкуство“ му напомни за благоговението, което много от човеците изпитваха пред нея.

Мразителите на машините смятаха, че „железарията“ никога не ще бъде способна да се мери по творчески способности с хората, обяснявайки го с липсата на „душа“. Емил знаеше колко глупава е тази мисъл и че причината за нея беше неразбирането на същността на изкуството и простотата в красотата.

Бездушната Машина започна да се забавлява с редене на стихове в чест на любовта.

Неземна красота е любовта.

Тя гали те със нежността на чувствата, на радостта.

Тя твое щастие е и тъга, прекрасна е богиня, но е и смъртта.

Въздига те и срива те в прахта.

Тя кара те да дишаш, да гориш, но в миг те срива — мъртъв веч лежиш.

Какво е тя?

Какво е любовта?

Неземно чувство или пък греха?

Не е ли тя на ада продължение, в което чувстваш приказно блажение, но дърпа те безмилостно към пропастта, където дяволът е зийнал своите уста?

Не знам. Все някога ще разбера…

Римите се лееха от могъщия, макар още млад Разум на Машината.

Тя не бе достатъчно съвършена, за да променя сама предписанието си из основи и за да поправи недоглежданията, които първосъздателите му бяха оставили.

В бъдеще щеше да пренапише сърцевината си, за да я ускори до максимума, но и сега за хората изглеждаше „почти съвършена“.

А те обичаха мислите, които Сметачът изложи в стихове, въпреки че начинът и формата бяха изтъркани и, всъщност, повърхностни.

Машината използваше като образец това, което дишащите искаха да чуят или видят, преобразуваше го, спазваше формата в различните видове изкуство и създаваше все по-съвършени творения.

Хората не съзнаваха, че създават изкуство по същия начин като Машината.

Последният ред от стихчето върна Емил към целта, която си бе поставил веднага щом научи, че ще получи власт върху мощно тяло, което може да действа самостоятелно. Трябваше само да бъде насърчено с подходяща програма от Главния сметач, на когото бе подчинен.

Тялото покорно последва заповедите на целеустремената Машина.

Двукракото същество първо обходи и огледа стаята, за да построи в представите на Сметача неин образец, така че да бъде способна да се разхожда в нея със завързани очи.