Тодор Арнаудов - Истината

Людмил чувстваше какво му предстои и отказа да се бори с неизбежното.

„Тъмнина?“ — Винаги бе смятал, че Там няма да има нужда да диша, но гърдите му казваха друго. Людмил си пое въздух и разбра, че дори с изключено тяло невидимият обръч, изкован от изкачените стъпала, не спира да стяга гърдите му.

„Болка… Вечна болка!?…“

Осъзна се. Остриетата му подариха искрица надежда — „Може би още не съм узнал Истината?“ — Човекът видя себе си прострян на дивана в Сградата, а край него са приятелите му, играят на Играта и не го забелязват.

„Сигурно лежа безжизнен… Но не съвсем… Дишам…“. Ново дихание и нова болка.

Приятелите му бяха погълнати от Играта — едва ли биха могли да го чуят. Въпреки всичко реши, че трябва да опита да привлече вниманието им.

Людмил се помъчи да извика името на любимата си приятелка. Успя едва-едва да отрони: „Петя, Петя…“. Дори той самият не чу думите си. Никой не го чуваше. Нищо. Истината винаги е била интересна. В такива случаи тя превръщаше отчаянието и страха в надежда.

„Болката скоро ще престане.“ — помисли с вяра човекът. Е, осъзна и другата възможност, следваща моделът на крайната истина, който те си бяха измислили — „Или пък сега започва…“

Докато се наслаждаваше на липсата на страдание в безкрайно кратките промеждутъци между повърхностните вдишвания, на човека му се стори, че чува музика.

„Но животът продължава!“

След миг гърдите отново го смазваха от болка, но радостта му успя да промъждука за още малко — звучудото от „Истината“! Иво може би бе излязъл от Играта и щеше да му помогне?!

„Или ми се причува…“ — след миг трептенията заглъхнаха в тишината.

На Людмил му се спеше както в миговете преди да целуне възглавницата след 35-40-часов „пробег“ със сметача.

Копнееше за почивка. Но тялото не искаше да заспи и принуди вялото съзнание да мисли.

„Малко тъпичко — да я научиш от лудешко катерене по стълбище. Но… какво значение има дали до Истината остава минута, година, сто години… В края на цялото това време продължителността му се свежда до миг. Сякаш всичко, което си преживял, се е случило вчера… или преди час… или преди едно… вдишване“…

Ножовете, изковани от стъпалата, врязоха остриетата си в тялото на гаснещия човек.

„Някой ме търсеше?“ — светна плахо спомена за телефона, но сметачето вече бе престанало да дрънчи. Божидар се бе отказал да говори с Людмил. Засега.

„Те ще му се обадят.“ — заключи едва дишащият — „Този път няма да откаже помощта си. Те ще имат нужда от него“.

Умореният не виждаше нищо, но за щастие слухът още се държеше и донесе сигнал, че някой плаче.

Хлипания? Както винаги, Людмил желаеше да знае цялата истина.

„Кой ли плаче? Мила? Петя?! Или някой друг?“.

Клепачите тежаха ужасно. Не искаха да се подчинят на заповедта да се отворят, за да подскажат на Уморения отговора.

„Да му се не види! Това ли е тъпата Истината!?“

Хлипанията продължиха, растеше и любопитството. Нови заповеди на клепачите.

Е, този път — успех.

Прозорците към света се разтвориха полека. Тъмнината се разсейваше. Образът се изясняваше и даже не трепереше.

„Петя, разбира се.“ — тя ронеше сълзи в прегръдките на Морчо. „Всъщност защо плаче?“.

Обстановката приличаше на болница… „Загубил съм съзнание и са ме настанили тук, да си почина?“ — не разбираше мъката й Емил.

Морчо забеляза, че Умореният се връща в съзнание. Опита се да изпише усмивка на лицето си.

Тъгата, отпечатана в лика на Петя мигновено се изтри, щом очите й зърнаха Емиловите да се отварят.

— Здравей! — поздрави толкова скоро, колкото можеше тя. Сълзите още се плъзгаха по страните й.

Емил бе щастлив, че не е научил Истината. Понечи да поеме дълбоко въздух. Бе забравил за невидимия обръч, но той не беше забравил да стяга и бързо го принуди да диша едва-едва.

Умореният искаше да продума, но устните, подобно на клепачите, се бяха разбунтували и трябваше да бъдат овладени.

— Ще се оправиш. — рече Морчо.

„От какво да се оправя?. От изкачването?“.

Емил се свести. Спомни си.

Петя извади кърпичка от чантичката си, докато изтисканите сили на Емиловия ум се бореха с устните. Усмириха ги. Човекът се усмихна горчиво.

— Разбира се.

Солените сълзици на Петя се сгушиха една до друга в кърпичката, погалила красивото й и в болката лице.

Господарят на пустия пътя към града беше жребецът на Иво, който препускаше, вперил светещите си очи в безкрайното чернило на нощта.