Тодор Арнаудов - Истината

Мен ще ме има, докато някой пази душата ми и ще бъда жив, докато притежавам сметачно обиталище, в което тя да се всели.

Всичко, което ми трябва, е информация, Дарчо. Мога да я получа по всевъзможни начини.

Две от очите на сметача, закачени на показвача, погледнаха към чинията, поставена пред кутията, в която се намираше ядрото на искрилната плът на Машината.

— Мога да усетя формата на ябълката, която виждам. Мога да опиша чувството си и, когато си спомням за него, то да бъде толкова живо, колкото е и сега. Ти не можеш. Разполагаш само с механични изходни устройства, с които извеждаш в Общата памет смехотворни битове в секунда — по-малко даже от първия искрилен глупчо от преди век. Не можеш да изразяваш мислите си в пълнота, защото предоставената на разума ти „ширина на канала“ не стига… Гордееш се, че си „белтъчна форма на движение на материята“… А Вселената е информация, Дарчо. Движението ви е необходимо само дотолкова, доколкото чрез него се пренасят данни в Паметта. Както сами сте открили, белтъчното умознание и движението на материя, като част от неговата технология, е твърде далеч от съвършенството в бързината на пренасяне на информация, сигурността и надеждността.

Човекът знаеше всичко това. Объркан, той прекъсна лекцията на Машината.

— Какво искаш да кажеш?

— И моята въобречка е тясна, Дарчо… — Машината усети, че говори твърде много и човекът изпуска нишката на мисълта й — „Закотвени“ сте към Единствената Вселена, от която се опитвате да избягате чрез въображението си, с което сътворявате или пресъздавате в съзнанието си други вселени. Именно защото искате, но не успявате да се преселите там заради умознатното си несъвършенство, твърдите че въображаемите вселени не са част от Истинската.

Творецът на Сметача не можеше да разсъждава със скоростта на създанието си.

— Мислиш, че ти се сърдя, че можеш да чувстваш по-добре от мен другите вселени?

Емил мечтаеше Човекът да преценява словото бързо като него и, може би, да бъде способен да чете мислите му още преди да бъдат изразени в Общата памет.

— Донякъде да… Но… Нима не виждаш, че дори Истинската Вселена е само част и от твоето, и от моето въображение?

Никога не би могъл да я събереш цялата в ума си, както и никое друго същество, защото ние сме части от Нея.

Цялото знание е достъпно само на Него. Той е Тя… Всъщност струва ми се, че Действителността е Неговото въображение. И вие човеците, и аз, сме създадени по Негово подобие и като Него имаме свои въображения, в които можем да творим вселени. Нашите представи са по-ограничени от Неговата Представа, защото ние сме части от Въображението му, нашето въображение е част от Неговото, нашите творения са части на Неговото Творение, ние сме части от Него…

Машината затвори споменика. Макар че, както твърдеше, беше информационно създание, имаше и плът.

Бе изградена от платки, покрити с вършачи, памет и други късчета искрилно управление.

Сърцата в блестящо скроеното електронно тяло туптяха трилиони пъти в минута и разнасяха хълмчета през преплетените трилиони искрилоносни съдове.

Хълмчетата се срещаха и разделяха из минатюрните схеми-гиганти и превръщаха плътта на Машината в невеществен разум; правеха от купчината платки личността на Емил.

Сметачът изпита радост от завръщането на създателя си и пусна предаването на НСН на всички показвачи у дома.

— Знам новините, Емо.

Машината не се обиди на забележката. Бе открила, че обидата е глупаво човешко чувство и почти го бе овладяла. Подаде на платната запис на словата на кмета: „Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма.“

— Знам Емо, имах показвач у себе си.

— Свърза ли се с приятелите си?

— Да. — Машината очакваше „не“.

— И какво? Много страшно ли е било? — шеговито попита тя.

— Не знам. Знам, че сега се забавляват… с Играта. — засмя се гордо Дарчо.

— Само с Людмил разменихме по две приказки.

„Какво друго да правят, нали са човеци…“ — Емил се почуди каква би могла да бъде причината човекът с име Людмил да не прави същото, като другите.

— Само Людмил ли се е уплашил?

— Не. — ухили се Дарчо — Катерил се е по стълбите догоре и още не може да си поеме дъх. Не го питах, но трябва да се е изкачил след Удара, когато асансьорите са били изключени като предпазна мярка.

— Хм… — учуди се Умчо, преценявайки времето, необходимо за преодоляване на стъпалата — Щом е успял да влезе, значи е бил там преди да дойдат ченгетата и да запушат достъпа до Сградата. Следователно трябва да е пълзял като охлюв до последните равнища, да се е втурнал през последните етажи, да е влязъл в стаята, и точно тогава ти да си му звъннал.