Тодор Арнаудов - Истината

„Защо ли ми бе нужно това глупаво тичане нагоре!?“

Петя, Морчо, Мила, Иво… гостът Бари… Ръцете на всички трескаво се движеха. Шлемовете им променяха положението си.

А какво бе изписано на лицата им? Щастливи ли са в новия свят на Играта?

Людмил се вълнуваше от чувствата им. А на тях пукаше ли им за неговите!?

Людмил успя да ги разбере. Не ги обвиняваше.

Бяха го оставили да си почине, тъй като физическото му състояние не позволяваше да играе с тях.

На Дарчо оставаха стотина метра до дома, за да потърси утеха до своя мислещ приятел. Сметачът бе изоставил „скучните и недодялани лъжемислещи същества“, както се сети да нарича недораслите изкуствени умове, и наблюдаваше представлението по телевизията.

По улиците бе малко по-спокойно. Неприятното пращене на шумците бе заменено от гласовете на превъзбудени хора. Някои от тях бяха поели обратно по Пътя към Сградата, а други вървяха по обичайните си пътища.

Удар на рамо в рамото на Божидар, извади умотвореца от замечтанието.

Емил следеше новините.

„Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.

Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.“

Кметът на града се опитваше да смекчи възмущението на своите избиратели от полицейщината около ударения по покрива небостъргач. Много човеци лесно се поддаваха на манипулации като тази. Управниците бяха усетили човешката слабост и често следваха печелившия принцип: „кажи на някого каквото иска да чуе, а след това той ще направи каквото ти искаш да направи“.

Машината мразеше лъжите и знаеше, че не всичко, което звучи добре, е истина. Ако можеше да гласува, щеще да избере когото и да било, но не и тоя дивак.

„Беше ли установено какво точно се е ударило в Сградата?“ — попита водещият от НСН. „Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.“ — потвърди информацията кметът.

Дарчо извади от джоба на горнището си малко сметаче. На платното, след няколко натискания върху му, се появи ликът на човек.

— …ика, разположена на върха й…

— Благодаря Ви. Колата на Георги пътува обратно към Сградата…

Човекът натисна още няколко знака върху платното на уреда, за да си осигури достъп до казаното, което бе пропуснал. Можеше да види как току-що новоизречените слова се изписват най-долу на екрана, с кратко закъснение след като ги чуваше.

— … Тълпата около нея вероятно ще ги принуди пеша да…

По-нагоре на показвача се четеше:

Д=Драганов, К=Кметът Д: След като успяхме да се свържем с вас, г-н кмете, защо беше цялата тази сила, приложена срещу хората?

К: Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.

Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.

Д: Беше ли установено какво точно се е ударило в Целта?

К: Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.

„Слава Богу.“ — въздъхна Дарчо. Предпочете да погали машината, вместо да й говори. Четири посочвания бяха достатъчни, за да й нареди да позвъни в „Разум“. Гледай ти — този път се свърза.

Приятелите му Горе обаче не желаеха да ги прекъсват. Бяха заповядали на телефона сам да приема съобщения, ако някой някак си успее да се свърже с него през по-задръстената и от на Нова година мрежа.

Лежейки изтощен на дивана, Людмил продължаваше да наблюдаваше телата на играчите. За него те бяха сенки без лица. За тях той не беше дори и сянка.

Личното устройство на Уморения не знаеше, че на другите сметачи в стаята им е наредено да не тревожат хората с обаждания.

— Да… — рече зарадван, че някой го търси, Людмил.

— Людмиле, ти ли си! — възбудено попита Дарчо, след като зърна името му върху сметача си.

— Да… — отговори катерачът.

— Всичко наред ли е горе? Добре ли сте всички?

— Да… — потрети умореният, мъчейки се да скрие задъхването.