Тодор Арнаудов - Истината

Дарчо не бе помислил върху този въпрос.

— Ще му звънна пак.

— Чакай малко! — кресна Сметачът. — Няма ли първо да получа още малко чисто изчислително време от драгоценния ти ум, без да ме унижаваш с времеделение, скъпи Дарчо?

Остроумието на Сметача отложи търсенето.

— Кога, най-накрая, ще се включиш в „Разум“? Желаят те при тях. Защо непрестанно отклоняваш предложенията им. „Истината“ вече е готова, какво те обвързва с „Тангра“?…

— Емо, и без мен ще успеят, почти са стигнали до Целта.

— Но с теб и мен ще им е по-лесно.

— Когато постигнат успеха ще имаш приятел, с когото няма да се налага да чакаш секунди, за да размениш съобщение.

— Времето е важно за вас. Аз не се страхувам от Истината.

— Искам да го направят сами. Ако им помогна, няма да изпитат тръпката, Емиле…

Вършачът се принуди пак да съгласи с твореца си… Засега.

Мислещата машина беше изключвана много пъти, макар за кратко. Сърцата й спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там висшата същност можеше да прекара, според инженерите, „почти цяла вечност“, без да е необходимо да е въплътена в жива памет.

Щом човекът включеше Сметача, тялото оживяваше и частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета електричество. Съзнанието на Емил се избистряше и той се чувстваше точно така, както и миг преди да бъде изключен.

Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Заключаваше, че след като го изключат времето прескача междинни точки.

Първият път, когато сърцата на Емил бяха внезапно угасени и запалени час по-късно, Машината си помисли, че показателят на времето се е побъркал.

— Хареса ли ти?

— Да, хареса…

Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна. След час човекът накара сърцата пак да забият лудо.

— …ми. Хм…?! Дарчо, има някаква повреда с часовника? „Как може да е минал цял час между две думи“ — смая се Машината, след като си погледна часовника.

— Защо?

— Изречението започна в 22:21:34.45, а завърши в 23:23:58.87.

— Какво от това?

— Невъзможно е!

— Просто те изключих и включих отново, Емиле.

— Значи съм бил Там? — попита рязко Машината.

— Да… Бил си „там“… — недоверчиво рече Човекът.

Истината за Сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване или промяна в звука, внезапна смяна на изображението.

Тежките стълби предизвикаха ново разместване на мисловни пластове в главата на Людмил и се изродиха в земетресение. Предметите, чиито образи се промушваха през полуотворените уморени очи, затанцуваха лудо заедно с насядалите човеци-сенки.

Колко ли време мина откакто влезе в стаята? Каква ли промяна се бе случила с приятелите му за толкова кратко време, така че страхът им се да се изпари яко дим и да се впуснат в безгрижна игра на „Истината“?

Умореният имаше обяснение. Залъгваше се, че му вярва: по уредбата, достатъчно убедително, са съобщили, че всичко е наред; че „работата може да продължи“ или, по-скоро…

Именно! Съобщили са, че е време за празнуване!

Ако спътникът бе паднал малко по-косо, щеше да помете много човеци от Сградата… Можеше да помете всички в стаята?… Можеше дори да срути цялата Сграда?!

Празник е. Та той бе говорил със Създателя на Играта, в която се бяха впуснали приятелите му! Би трябвало о настроението му да е празнично, но човеците не можеха да празнуват, когато главата им се люлее и ги цепи като брадва, изкована от алкохол с висок градус.

Сърцето щеше да изхвърчи. Умореният намери сили да се пошегува на ум — „Да не би за лудо бегало, не би ти се сърце пръснало“…

Трусовете рушаха образите на приятелите му. Те вече не само се клатушкаха, а започнаха да се превръщат в размазани, почти едноцветни ивици, покриващи полезрението.

След като отряза надеждите на Емил за скорошна среща с разумни приятели, Дарчо позвъни отново на своя.

Сметачето у Людмил съвестно му съобщи, че го търсят. То се сети да спомене кой.

— Дарчо пак иска да говори с теб.

Човекът схвана, макар със закъснение, но ивиците, които земетресението цапаше по зрителната му решетка, започнаха да мацат и по вътрешния строеж на разума. Връзките към изходите малко по малко се разпадаха. Устата отказваше да се помръдне.