Тодор Арнаудов - Истината

Очите на ездача си припомняха вкуса на сълзите.

Двигателят ревеше гневливо и буташе „Вихрогон“ с шеметна скорост напред. Сто и деветдесет… Двеста километра в час… Двеста и десет, и двайсет. Показвачът на сметача, на дъската пред водача, навърташе брояча последователно и неуморно: 232, 233, 234…

Горчив. Такъв откри, че е вкусът на сълзите човекът.

Самотните светлини прелитаха еднообразно отляво и отдясно край жребеца. Твърде слаби, за да разпръснат мрака, обвил света. Сърдити като човека, заради безсилието си пред тъмнината.

Двеста и четиридесет, 241, 242… — ръмжеше вихрогонът.

Ездачът му не беше там, където бяха другите. Защото не обичаше представленията. И Людмил не ги обичаше. Но той, по дяволите, беше!… 243, 245, 246… — продължи да ускорява човекът.

На Иво не му дремеше за скоростомера. Крачникът потъваше все по—дълбоко: 248, 250, 253… Колата предупреди водача си.

— Намали! Двеста и петдесет километра в час!

Долните клепачи наквасваха обилно устните си. Човекът не се засегна, че в отсрещното платно профуча друго самотно возило.

Продължи да храни скоростомера: 255, 257, 260…

— Намали, Иво! Достигна опасна скорост!

Той я бе измислил и кръстил Ива, за да пренесе името й в бъдещето. Гласът му припомни, че Истината безжалостно го бе лишила от нея… Защо?

Само глупаците твърдят, че „времето лекува“.

— Ще литнеш, Иво! — малко шеговито подхвърли сметачът.

Човекът го очакваше — искаше да чуе гласа на Машината; гласа на Ива.

— Знам.

— Намали! — промълви умолително колата, докато усещаше скоростта да надминава 270.

— Само още малко, Ива.

Докато Машината осмисляше чутото, светещите показания пред водача надскочиха 280.

Клепките преляха съвсем.

— Човече, стига толкова! — строго отсече сметачът.

Момичешката душа на колата не почака човекът зад волана да отговори. Тя сама издърпа повода на железния звяр, който задиша тежко и укроти своя бяг.

„Тя…“ — проточи се кратка мисъл в ума на Иво. „Къде ли е?…“ — удължи се мисълта.

Иво се съгласи, че е време да усмири возилото и се довери на преценката на машината. Позволи й да намали скоростта.

Тъгата прокарваше поточе по бузата му. „Защо?“ — плъзгаха се въпросително капчиците… Очите му поглеждаха към безкрая от мрак, търсейки отговор в него. Черното мълчеше.

Той знаеше отговорите на всички въпроси. Не беше време за този. Имаше по-важен, но той пораждаше не само безсилие. Той палеше ярост.

Жребецът изцвили и пак забърза, сякаш горящ от непосилно желание да изпревари времето …140, 150, 170… Ако не да го върне назад, поне да се състезава с движението му напред, бе във властта на човека.

— Иво, намали! — обади се пак Машината.

Ручеите станаха два.

— Не! — злобно излая човекът. — Включи на пълно ръчно управление!

Сметачът почти мислеше.

— Няма, Иво. — ускорението бе пренесло скоростта отвъд 200 км/ч. Непослушното момиче обаче самоуверено превключи на по-ниска предавка и указателят на дъската се запъти назад. Плах успех за Машината — Човекът студено се протегна и я изключи. За разлика от Емил, Ива бе твърде далеч от съзнаването на Истината и въобще не усещаше, че създателят й може да го прави когато си поиска. Тя не почувства нищо.

Возилото пощуря, оставено в ръцете на безумния човек.

Бе голям ден за творците.

— Защо толкова рано? — се запита на глас Емил, разтривайки лика си.

Мила го погледна шеговито. Нямаше нужда да отговаря.

Съненият размачка слепоочията си още веднъж, сложи тъмните очила и двамата потеглиха към Представянето. Мъжът се ухили, като си помисли, че новинарите са много по-ранобудни от него, защото са и по-ранолегни…

Множество камери тихо следваха човеците без да ги притесняват.

Двамата умотворци се дразнеха само от светкавиците на фотографите, свистящи, докато с взривна бързина осветяваха пространството. За миг проблясъкът им ставаше по-ярък от този на слънцето и заслепяваше Мила. Затъмнителят на Емил се съпротивляваше на мощното лъчение, което скоро угасваше обезсилено, оставяйки безнадеждната борба с тъмнината на следващата светкавица.

Петя и Морчо седяха на местата си над всички. Бъбреха.

Чуха шума, създаден от вестникарите, и видяха приятелите си да се задават от дъното на стаята.

Двигателят изцвили, докато водачът ловко превключваше на горна предавка.

Сухият път помагаше на колата да ускорява съвсем свободно.

Двеста и петдесет.

„Представлението трябва да продължи!“ — заплакаха говорителите, след като Иво сръчно включи свиреца, удържайки плъзгащия се жребец с една ръка. Колата залитна, но загубата беше само на незначителна скорост, която возилото стопи без усилие.