Тодор Арнаудов - Истината

Нещо подсилваше остриетата около гърдите му. „Сърдечен масаж.“ — успяха да взаимодействат огънчетата на гаснещото съзнание.

Нежните устни губеха чувствителността си, но успяха да съобщят, че нещо се допира до тях. „Изкуствено дишане!“ — припламнаха искриците съзнание — „Може би е Петя?!“ — заиграха палаво те.

Сестрата се бореше с отказа на сърцето.

„Сътресение?“ — можаха за последно да отбележат гаснещите огньове, но не и да осъзнаят, че поредица от слаби токови удари преминаха през сърцето. За жалост те не успяха да го запалят.

Окъснелите посетители на болницата стигнаха до целта. Ужас обзе момичето.

Ярост завладя момчето.

„Поне ще узная Истината първи.“ — припламна пожарът на Живота, безсилен пред мощните угасители на Смъртта.

Искриците мъждукаха едва-едва.

Вече нямаха сили да захранят чувствениците по тялото, нямаха сили да карат ума на човека да работи, нямаха сили да се борят.

Безпомощността раждаше ярост, която рисуваше с грубите си бои по Иво.

Съдбата бе избрала по-нежни, водни бои за Мила. Две прозрачни, кристално чисти стъкълца се приплъзваха от очите й към бездната.

Отвъд разделителното стъкло Истината бе изрисувала и нейната приятелка Петя по същия начин.

У Морчо имаше примирение. Краят е неизбежен… Замислите върху Разума мъничко се променяха. Единият човек нямаше да го има вече, но основната работа бе вече свършена… от него.

Щяха да се справят и без Емил по-нататък, естествено.

На уредчето обаче му писна да пищи и, малко неочаквано за дишащите, запиука с обичайната си честота.

— Слава Богу, върнахме го. — въздъхна сестрата.

На вратата се задаваше лекар. Иво и Мила само се взираха през прозрачната стена. Случващото се променяше твърде бързо, за да могат да отвърнат своевременно.

— Защо сте тук?! — крещеше нововлезлият на късните свидетели.

Къндилцата в черепа на Емил получиха нови сили. Сърцето наля мазнина в съдовете им и те замъждукаха отново. Огнените пътища в главата му се осветяваха. Мракът, който бавно се спускаше върху временно изключения му мозък, се разнасяше. Разумът се включи отново. Сякаш не бе изключван — последната мисъл, намираща се в съзнанието миг преди да прекъсне захранването, бе изпратена в пространството.

— Ще… узная Истината… първи…

„Истината? Каква истина?“ — не разбираше Морчо.

— Не говорете! — заповяда лекарят. Трябва да си починете! Заспивайте!

— До скоро, Емо — отрони красивото момиче, докато излизаше с Морчо.

Човекът копнееше да сподели с тях за Истината, но за съжаление клещите бяха победени за съвсем кратко време от живота.

Вратата се затвори. Четиримата умотворци останаха отвън — зад оградата, разделяща ги от Уморения.

Стягите пак смазаха човека с все сила и прекършиха окончателно съпротивата му. Сърцето се скапа напълно. Развалянето му създаде работа на уредчето, работа на лекаря, на сестрата, на приятелите…

Огънчетата успяха само да избълват няколко безсилни искрици живот, които угаснаха в студения свят. Кладите, скрити в черепа на човека, гаснеха по-бързо от първия път, защото не бяха останали никакви запаси. Пътищата се рушаха. Паметта се изтриваше.

Човеците в лекарски дрехи щъкаха около изключващото тяло и пускаха искрици през сърцето. Силата на искриците се увеличаваше, и увеличаваше, но съживяващият уред си остана безсилен. Също като скимтящото устройство, което уплашено съобщаваше, че сърцето на Емил не бие вече.

Минутите минаваха. Сълзите в очите на живите ставаха по-солени, а знанието, събирано за толкова години в главата на мъртвия бледнееше и връзките се разпадаха. Краят зверски заличаваше всичко записано и разрушаваше всичко съградено.

Свитите юмруци на живия отвъд стъклото не помагаха.

Сълзите също. Човекът обаче не можа да ги спре — та тя отново открадна от него нещо твърде скъпо. Отново! Как смее!?

За Морчо бе тъжно, но животът продължава. Няма време за безсмислено и безполезно оплакване. Лекарите бяха негова подкрепа. Пазителите на човешкия живот бяха безсилни пред Нея. Истината е ежедневие — тя иска своя дан и трябва да го получи.

Мила се свлече на седалките пред стаята, сякаш бе обезсърчена като Емил. Мразеше Го, но щеше да Го потърси. Хората винаги правят така.

Иво забрави за живите. Тръгна си от тях.

— Съжалявам, направихме…

— …всичко, което ви беше по-силите! — довърши гневно Петя.