Тодор Арнаудов - Истината

— Няма да можеш, смахнат глупак! Няма да ни спреш!

Стрелецът се усмихна още по-грозно.

— Неговата войска е неизброима. Няма да осъществите дяволската си цел. Ще бъдете унищожени! Вие и проклетите ви машини!

Околните гледаха с любопитство и очакване, но Мила прекъсна представлението, понеже взе да съжалява задържания.

Един от полицаите я придружи, докато излизаше от стаята със стрелеца и влизаше в полуосветения от неонови лампи коридор на полицейското управление.

Чакалнята на болницата, където се бе свила и гледаше в пространството без определена цел, имаше подобно осветление. Тук Мила превърташе в съзнанието си думите на душевно болния, стрелял по нея и приятеля й.

Красивият Вихрогон на Иво спря пред болницата. Човекът затръшна вратата и забърза към светещите прозорци на сградата.

При ранения бе дошла сестра.

— Не бива да говори. Ще ви помоля да напуснете и да го оставите да си почине!

— Не. — продума Емил — Мила? Как е Мила?

Хладокръвният Морчо го успокои.

— Добре е.

— Моля ви, не тревожете повече пациента! Напуснете!

— Казах не! — изстена простреляният — На моя отговорност.

Сестрата заби острия си поглед в него и приятелите му.

— Не трябва да натоварвате изобщо дробовете си!

Гърдите на легналия тихо пъшкаха.

— Емо, трябва да те оставим на спокойствие. — рече Петя.

Млада жена чакаше някого пред стаята на ранения. През стъклото виждаше очертанията на човеците отзад, но ставащото вътре не дразнеше любопитството й.

Сметачолюбецът премина като вихър покрай дежурната сестра на входа. Криеше очите си със затъмнителя, който обаче не му попречи да забележи приятелката си.

— Мила! Защо си тук!?

— Като теб…

— Как е ръката ти?

— Добре. Емил още не е дошъл на себе си. Петя и Морчо са при него.

Сестрата от регистратурата дочу.

— Ако се интересувате от състоянието на Емил Юнаков — той се е върнал в съзнание току-що, но свижданията по правилник са забранени при такова тежко състояние. Вашите приятели би трябвало ей сега да слязат при вас.

Двамата приеха данните.

— Да се качим горе? — попита Иво.

— Не може да влизате! — настоя сестрата.

— Няма да влизаме. — искаше да й затвори устата сметачолюбецът.

Двамата се насочиха към асансьорите. Мила имаше нужда от него, иначе Иво би предпочел да потича по стълбището и да изпревари машината. Тъгата му почти не личеше, прикрита от очилата.

— Все някога… ще си почина,… не сега. — изрече с мъка умотворецът.

Безплътната челюст с безброй остри зъби го сграбчи в прегръдката си и го стисна.

— Емо, трябва да си починеш. — посъветва го Петя. — Като се върнем ще си по-добре. — и тръгна към вратата, подканяна от сестрата.

Асансьорът пълзеше през равнищата към чакащите го хора.

Младата жена зърна добре облечения млад мъж, задаващ се от дъното на коридора. Тя грейна при вида му. Той изглеждаше като огледало за лъчите й.

Двамата сплетоха длани и се запътиха към някое по-приятно място.

Остриетата не го пускаха и когато не дишаше. Забиваха се все по-дълбоко.

Умореният почувства, че мястото на отказа в него се намира в областта на сърцето. Разпростря се и около него. „Ако имах по-добри средства за преждевременно известяване на повредите, щях да знам какво ме чака… Хе-хе, а ако имах и средства за поправка на такива повреди… Той обаче ще има…“

Жизненитепоказатели се залюляха и пиукащият уред, прикачен към тленните надупчени от куршуми гърди, полудя.

Подвижното равнище пое с двамата приятели към третия етаж.

Убезпокоителното скимтене на машината, следяща искрите живот в тялото на ранения, привлече вниманието на напускащите.

Сърдечна дейност липсваше.

Звънецът обозначи пристигането. Мила и Иво слязоха от подвижната стаичка.

— Триста и осем? — потърси обратна връзка сметачолюбецът.

— Да. — изпрати му я психоложката.

Мъж и жена пристъпваха щастливо към тях. В главата на Иво хрумна нещо, свързано с него и Мила. То издърпа за кратко устните му, макар че малко по-нагоре лицето му още червенееше от солта.

— Още не са излезли. — забеляза психоложката.

Уредчето пиукаше тревожно пред погледите на смразените човеци.

Емил чуваше нещо далечно и неясно. Пламъчетата на съзнанието му все още горяха. Използваха запасите си, които бързо се изчерпваха, оставени без снабдителя Сърце.