Тодор Арнаудов - Истината

Двеста и седемдесет.

Закъде бърза? Времето е еднопосочно. Няма път назад.

Двеста и осемдесет.

Звярът мъркаше все по-доволно. Не долавяше влагата по човешкото лице.

Двеста и деветдесет.

Върхът на колата още бе далеч. Жребецът премина на следващата скорост, радостно ръмжейки, докато предавките разменяха местата си.

Триста.

„За какво живеем?“ — попита певецът от уредбата. Човекът не знаеше отговора.

Триста и десет.

Не обичаше горчивия вкус.

Последните показания на брояча се издигаха бавно, но неуморно.

Нямаше власт над чувствата си, обаче.

Триста и двайсет — продължи да катери скоростомерът.

Водачът се мъчеше да изкачи върха.

Показанието се клатушкаше: 324, 325, 323, 324… „А върхът бил 335…“.

Мъничката радост, която скоростта донесе на сметачолюбеца, постави камъче върху изворите на сълзите.

Осъзнаването на безполезността им ги запуши напълно, и соленоводните поточета секнаха.

Мила и Емил напредваха през залата. Сътрудниците на петимата, грижещи се за отношенията с новинарите, обграждаха свободните места, на които щяха да седнат двамата млади учени.

До Съвещанието имаше повече от двайсет и пет минути. „Защо трябваше да бързаме толкова?“ — се чудеше на Мила Емил. Тя пък се усмихваше на Петя и Морчо, които се забавляваха от светкавиците, мигащи неуморно край телата на приятелите им.

Емил се загледа към просветванията.

Еднообразни. Досадни. С изключение на една-единствена, огнена светкавица. Тя изглеждаше по-различно от всички останали. Светлината й беше по-слаба, но съскането й сякаш се бе изродило в гръм.

Фотоапаратът, от който избликна, бе странен: лъщящ, сякаш изцяло излят от метал, и с необяснимо тесен лещник.

Емил не разбра защо дясната му ръка се мъчи да тласне психоложката встрани.

От железния фотоапарат изскочи невидимо острие, което промуши безмилостно човека в гърдите. После пак. И пак. И пак. Крехките тъкани на дишащия не успяха да окажат никакво съпротивление. Емил нямаше изчислителна и физическа сила за да осмисли случващото се. Видя само как светлините се размиват и цапат петна върху полезрението му.

Загуби съзнание миг преди тялото му да се срути на студения под.

Скоростта се спусна по склона, щастлива от достигането на върха. Звярът трещеше, докато снижаваше височината на стълбчето, показващо бързината на движение. Гневът на Иво също гаснеше и освободи човешкия му разум от хватката си. Засега.

Човекът включи Машината. Тя си мълчеше, понеже не помнеше изключването си и нямаше причина да се обажда, докато разумът на човека не я попита.

— Емил?

Ива затършува из искрилната си памет:

Емил е приятел на Иво. Днес трябва да е бил съвещанието, в което „Разум“ са представили Мислещия си сметач. Представянето е започнало в 9.

Машината погледна поредицата от кратки новини, които зареждаше през петнайсет минути — Съвещанието не се е състояло. Емил е прострелян. Има четири огнестрелни рани в гърдите и рамото. Намира се в болницата, към която се е насочило возилото. Не се е връщал в съзнание.

— Емил е ранен. В болницата е и още е в безсъзнание. — обобщи Ива. Осъзнатото малко я притесни, но тя не бе способна да изрази чувството си.

Нищо ново за Иво, който преди двайсетина минути звъня там.

…Стрелецът бе заловен веднага, след като изпразни половината от пълнителя на незаконно притежавания си пистолет по младите учени от дружество „Разум“.

Двайсет и петгодишният Емил Юнаков бе прострелян четири пъти в тялото и е в Градската болница, с опасност за живота. Преди малко научихме, че е дошъл в съзнание.

Мила — психоложка, двайсет и четири годишна, също била на прицел, но миг преди да бъде прострелян, Емил успял да я блъсне встрани от мерника на стрелеца и куршум само е ожулило лявата й ръка.

Дежурните сестри се зарадваха, че се говори за тях. Посред нощ най-честите посетители в болницата идваха от телевизорите.

— „Защо го стори!? Защо!“ — кипеше тона на гласа на Мила.

Човекът пред нея се усмихваше грозно.

— Вие сте пратеници на Мрака! Трябва да бъдете унищожени до един!

„Господи, защо!“ — плачеше без сълзи тя, безсилна пред жестоката действителност.

— А ти кой си? Теб Той ли те праща, изчадие гадно?! — продължи Мила и изненада следователите, които не бяха виждали толкова несдържана психоложка.

— Той. За да ви спра!

Безпомощността на жената се смеси с увереност. Новата сплав бе избухлива.