Карл Армер - Пепелта на Рая

Хеликоптерът обърна надолу, олюля се, изправи се и изрови просека в джунглата. Изхвърчах напред. Черен чувал се спусна върху мен.

Когато дойдох на себе си, срещу мен седеше някакъв емир в разкошни дрехи. Намирахме се в някакво помещение, заобиколено от кръгла колонада, зад която се виждаха други стълбове, образуващи осмоъгълник.

Познавах това място. То си беше отишло с Йерусалим, както и почти целия Израел. Сега там беше само увеличилото територията си Мъртво море.

— Скалният купол 15 15 Скалният купол — част от джамията ал Акса, издигната върху останките от Соломоновия храм в Йерусалим. Най-свещеното място за мюсюлманите след Кааба в Мека. — промълвих. — Наистина ли мислехте, че ще ме измамите с това?

Колоните се сринаха в хаос от трепкащи пиксели. Изпитах чувството, все едно някой разбърка мозъка ми с лъжица, гадеше ми се и ми се виеше свят — тогава се оказа, че седя в някаква мизерна стаичка, украсена само с няколко килима.

— Добра машина за виртуална реалност — казах аз на човека срещу мен. — Поздравления. Ако не знаех, че всичките ви прекрасни джамии и свети места са унищожени, бих могъл и да повярвам. Беше съвсем истинско.

— Прекрасните ви джамии — повтори мъжът, който носеше само скромна бяла одежда. — Необичайни думи за християнин.

— А вие говорите необичайно добър английски за мюсюлмански полеви командир, отвърнах аз.

— Следвал съм в Оксфорд — каза той и ми се стори, че усетих повей на меланхолия в гласа му. — Искаше ми се да остана там. Може би днес щях да съм професор по компютърна техника, ако не беше… — той се покашля и посочи жалката стаичка. — Вместо това…

Разгледах го. Беше уморен стар мъж. Като мен.

Той се стегна.

— Казват ми Саладин.

Значи това беше прочутият ислямски военачалник, гениалният стратег, който беше обърнал поражението на своя страна и сега упражняваше все по-голям натиск върху нас. Бягаше и се криеше от десетилетия, беше навсякъде и никъде.

— Сикорски — казах аз.

— А-а, полковник Сикорски. Чувал съм за вас — не задълба в темата. — Надявах се някой ден да ви срещна.

Дълго се изучавахме един друг. Бяхме почти на една и съща възраст. И на двамата ни беше втръснал този живот, който не ни беше дал нищо от това, за което бяхме мечтали на младини. И двамата търсехме последния голям жест, обезщетението, заради което все пак накрая да можем да кажем: Да, всичко имаше смисъл.

И изведнъж това беше моментът, в който всички бентове се скъсаха. Говорехме за блясъка на ислямската архитектура, джамиите в Кордоба, Дамаск, Исфахан. Обраслите с бръшлян вътрешни дворове на английски колежи. Безгрижните дни преди войната. Хората, които бяхме загубили. Бъдещето, което някога бяхме имали пред нас, и което сега беше само минало, без някога да е било настояще. Фатима и цветята.

По някое време след много часове Саладин изведнъж ме попита:

— Вярваш ли, че войната скоро ще свърши?

— Не — казах аз. — Дори не и след десетилетия. Има твърде много фанатизъм.

Той замълча.

— Някой трябва да започне мира така, както преди някой е започнал войната — каза накрая той, изгубен в мислите си. — Това е от някой от вашите. Немски писател 16 16 Щефан Цвайг всъщност е австрийски евреин. . Щефан Цвайг.

— Прекрасно — казах аз. — Но как?

— Ние нямаме истинска армия с танкове и самолети. Но сме много добри във воденето на електронна война.

Кимнах.

— Знам. Превзели сте контрола над почти всичките ни спътници.

— Да, превзехме ги. На наша страна имаме много изключителни софтуерни специалисти от Индия. Не са мюсюлмани, но Индия измира от глад, и така много хиндуисти се оказаха при нас. Ние им даваме да ядат. Естествено само на най-способните, защото и самите ние нямаме много.

Следа от гордост надви меланхолията на лицето на Саладин.

— Имаме големи подземни комплекси за развойна дейност. Дълбоко в планината. Неоткриваеми. Напълно независими. Слава на горивната клетка.

— И… това какво помага за мира?

— Изобретихме вирус, който ще повреди непоправимо цялата ви мрежа за обработка на данни. В рамките на десет минути и последното периферно устройство ще стане неизползваемо. При условие че… — направи дълга пауза. — При условие че някой успее да прекара вируса през тройната ви защитна стена.

Не ми отне дълго време, за да реша.

— Окей — казах аз, — дай го.

Всичко, което можеше да спре тази изпаднала в лудост военна машинария, беше добро.

Аз ще съм белият рицар, който ще спре безумието.