Карл Армер - Пепелта на Рая

Скоро мисията ми ще е изпълнена. Отивам в малкия кабинет до залата за аудиенции. Зает е само при аудиенции. Сега е празен. Естествено не всеки може да влиза там. Знам, че от отварянето на вратата до въвеждането на кода съм минал през поне десет проверки, уреди за телематика, скенери, анализатори и какво ли още не. Никакъв проблем, аз имам втори по височина приоритет на достъп, а това стига за целите ми.

Свързвам преносимия носител с вируса на Саладин към системата.

Останалото става автоматично.

Едва бях напуснал кабинета и започнаха да звънят звънци. В първоначалната си уплаха помислих, че са сирените, но после осъзнах, че това е просто акустичен сигнал за срив на системата.

Камбаните в цяла Ватикана се управляват електронно. Точно като загиващ мозък колабиращата мрежа с данни започна да изстрелва безсмислени команди и активира всички камбани. Трябва да бяха хиляди и хиляди. Целият остров се разтриса от ехтящия звън на ниско кънтящата руда. Беше някакъв недоловим, надвиващ сетивата шум, една внушителна каскада от тонове, която се разля над нас като потоп. Стените треперят, дори изглежда, че и въздухът вибрира. Винаги съм си го представял така, когато стане дума за Страшния съд.

Така и става.

Менингер ще се пукне от гордост. Беше наредил да дойда в централата на командването, онзи подземен комплекс в западната част на острова, който наричат Пентагона.

— Ето я — каза той с благоговение. — Майката на всички бомби. Жътварят.

Майката на всички бомби не изглежда впечатляващо. Приличаше на голям продълговат метален сандък. Или на ковчег.

— Неутронна бомба от най-ново поколение — очарован е кардинал-маршалът. — Убива всяка жива клетка в радиус от 30 километра. Прониква през всякаква материя. С нея ще ги стигнем и в най-дълбоките дупки в планините. Няма начин да се сврат толкова дълбоко.

Той размаха едно дистанционно управление. Стана ми смешно. За момент щях да повярвам, че му се танцува от радост.

— С тази бомба можем да каже, че езичниците са вече история, Сикорски. А после — той полагаше големи усилия да се овладее, — ще трябва да се погрижим веднъж завинаги и за протестантите. Те само отчасти подкрепяха борбата ни, тези еретици.

Замислям се какво би означавало това в човешки животи. Десет милиона жертви? Сто милиона? Още повече? Сетих се за азиатския грип. Ако те имаха подобно оръжие, също биха го използвали.

Решението ми беше логично, смело и ясно. Повалих Менингер с голи юмруци. Беше лесно, той не го очакваше. Той падна назад върху ръба на писалището и си счупи врата.

Напуснах помещението, а отвън дадох заповеди, че кардинал-маршал Менингер не желае да бъде безпокоен.

Щяха да ги спазят. Най-върховната повеля тук беше покорството.

Грохотът на камбаните е все така пъклен. Струва ти се, че все едно седиш във вътрешността на гигантска камбана, която биеш сам. Електронните клавиатури на големия орган са се включили сами и се смесват с общия шум. Тръбите на органа кънтят глухо, пищят пронизително, тръбят, хъхрят като агонизиращ динозавър.

Хората тичат панически насам-натам, кръстят се. Не осъзнават какво става тук, но на лицата им е изписано страшно предчувствие.

Коленича пред главния олтар на Санта Мария Маджоре. Мислите ми препускат, скачат насам-натам между пълното объркване и кристалната яснота.

Минаха 58 минути, откакто повалих Менингер. Преди три минути активирах компютърния вирус. Сега само мога да чакам.

Искам да сложа край на това безумие. Искам да спася милиони хора.

Трябва да сложа край на тази тирания.

Това е последният изход. Убийство на тирана. Преди е било по-лесно. Хората убивали императора, краля или диктатора и всичко се сривало. Днес, в този омрежен свят, е другояче. Неправдата се случва едновременно и навсякъде, съвсем систематично. Системата е тиранин, а не един единствен човек. Следователно трябва да унищожиш системата. Вените, по които тече отровата. Мрежите с данни. И главата. Трябва да обезглавя цялата система. Радикално, защото иначе скоро пак ще стане така, както си беше.

Да, аз го направих. Настроих часовника за включване на Жътваря на един час. Ще убия десетки хиляди, за да спася милиони. За тази цел ще убия хора, които смятам за виновни. Като пренебрегвам смъртта на невинните. Точно като един обикновен терорист. По какво се различавам от един атентатор-самоубиец? Кое ми дава увереността, че той върши нещо грешно, а аз — правилно? Какво високомерие! Какво си приписвам?