Карл Армер - Пепелта на Рая

Следващият час беше един от най-незабравимите в живота ми. Това, което изглеждаше като сюрреалистична детска пиеса, беше едно общество на сираци, които живееха сами в тази долина, откъсната от останалия свят малка страна без възрастни. Големите, от които нямало много, напускали един след друг, за да доведат помощ или нещо подобно. Никой от тях не се беше връщал.

— И от какво живеете? — попитах аз. Ягоди, малини, къпини, казаха те. Плодове. Мед. И естествено от размяна. Така научих, че в почти всяка от тези планински долини живеят в малки общности племена от сираци, които търгуват помежду си. Най-важната и скъпа стока били дрехите, защото не можели сами да ги произвеждат.

— За щастие зимите вече не са толкова люти — каза момичето. — Тук ни харесва.

Тя размаха ръка около себе си.

— Тук е хубаво. Наричаме се деца на цветята.

Деца на цветята! Какъв каприз на историята. Без да знаят, тези сираци от войната бяха възродили едно понятие, което веднъж вече беше имало значение на бъдеще изпълнено с надежди. Love & Peace. All you need is love 13 13 Мир и любов. „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“ — песен на Джон Ленън от 1967 г. .

Момичето ми се усмихна, сякаш беше отгатнала мислите ми. Забелязах колко много естествено достойнство и авторитет излъчва тя. Наистина удивително за едно десетгодишно дете.

— Как се казваш? — пак я попитах аз.

— Фатима — отговори тя.

Фатима! Името ме порази като мълния. Всеки добър християнин познаваше това свято място в Португалия. Светата Богородица от Фатима беше въплъщение на нашата вяра. А за мюсюлманите Фатима беше дъщерята на Мохамед, от която произлизаха всички мъжки потомци на пророка. И за двете страни на нашата верска война Фатима беше свято име. Призив да преодолеем бездната и да открием общите неща във вярата. Тази, която стоеше пред мен, беше символ. Явление.

Не знам как стана така, че коленичих пред нея. Дали не беше умората на един стар войник? Дали не исках просто да застана на височината на очите на това дете? Дали не исках да и отдам уважение по нейния мъдър и приятелски начин? Или беше нещо повече?

Тя забеляза колко бях развълнуван и ме утеши по най-естествения начин като положи ръка на главата ми. Жест, който познавах от многото изображения по олтарите на църквите ни.

О, Фатима, направих жестока грешка. Разприказвах се. Исках да ви изпратят припаси за през зимата. Те обаче ви изпратиха нещо друго.

Урбан IX сам ме заговори на тази тема в края на една частна аудиенция на генералния щаб.

— Полковник Сикорски — рече мило той. — Тази група, която сте разкрили там в Северен Ирак…

Обля ме ледено студена вълна.

— Да, какво за тях?

— Ние — каза той, а очите му бяха далечни и студени като космоса, — ние елиминирахме това гнездо на съпротива.

Мислех си за голямата синя поляна с цветя, за ягодите, плодовете, меда. Мислех си за децата, които стояха в ливадата като елфи от някаква приказна страна и усетих как в мен нещо се пречупи. Тънката нишка на вярата, че всичко на този свят е такова, каквото трябва да бъде, че въпреки болката и неправдата има дълбок смисъл във Великия план и накрая всичко ще завърши добре — в онази секунда в залата за аудиенции най-могъщият мъж в християнския свят скъса тази нишка.

— Но… Ортега — казах аз бесен от гняв и разочарование, — те бяха просто деца.

— Езичници — каза той и махна с ръка, като че ли искаше да изгони муха. — Просто езичници. Не си струва да го обсъждаме.

Всъщност беше доста опасно да се лети толкова ниско в Кашмир. Но ми беше все едно. След смъртта на децата на цветята на Фатима намирах някакво изкривено удоволствие в това, да предизвиквам смъртта. Какво би могло да се случи вече? Някой куршум би могъл да сложи край на безсмисления ми, пропилян във войната живот. So what? 14 14 Е, и? (англ.) Вътрешно тайно копнеех за края.

Сянката на хеликоптера трепереше като някакво гигантско праисторическо насекомо по избуялата растителност наоколо, джунгла от треви, храсти и дървета, която растеше на много етажи един над друг. Действително изглеждаше така, сякаш войната между църквата-майка и майката-природа ще бъде спечелена от природата. Тази мисъл ме изпълваше с дълбоко задоволство. Може би планетата ни пак се превръщаше в райската градина от началото на сътворението, населена с мили хора, които са живели в хармония с природата и им е било чуждо да убиват.

Изведнъж от нищото пилотската кабина се сви навътре, парчета от стъклото се понесоха към мен и се обагриха в червено. Чак тогава дойдоха трясъкът от попадението на снаряда, ревът на ротора, болката.