Джефри Арчър - Синове на съдбата

И двамата бяха изумени от думите му и известно време мълчаха.

— Не стигаш ли до крайности, Флечър? — възкликна накрая свещеникът.

— Не, господин Уейд, за момчето, което искате да накажете, това не са крайности. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам безучастно как този ученик бива жертван на олтара на жена, която изпитва удоволствие да тормози малки деца.

— И ти ще напуснеш председателския пост в ученическия съвет само и само за да защитиш Пирсън? — изненада се директорът.

— Не го ли направя, господин директоре, ще извърша горе-долу същото, за което вашето поколение е било обвинявано по времето на Маккарти.

И този път последва дълго мълчание. Най-сетне свещеникът изрече тихо:

— Момчето лично ли се е извинило на госпожа Апълярд?

— Да, господине — потвърди Флечър, — освен това й е написало и писмо.

— В такъв случай може би ще бъде достатъчно до края на учебната година да бъде на изпитателен срок — предложи Директорът и погледна свещеника.

— И до следващо нареждане да бъде лишен от всички привилегии, включително от домашен отпуск.

— Как мислиш, Флечър, такъв компромис приемлив ли е? — вдигна вежда директорът.

Беше ред на момчето да замълчи.

— Трябва да се научиш да живееш с компромиси — обърна се към него свещеникът, — ако се надяваш да успееш като политик.

Той продължи да мълчи.

— Съгласен съм с вас, доктор Уейд — рече накрая, сетне се извърна към директора и добави: — А на вас съм признателен за снизхождението.

— Благодаря ти, Флечър — каза господин Флеминг, след което председателят на ученическия съвет стана от стола и излезе от директорския кабинет. — Такава мъдрост, смелост и убеденост се срещат рядко при възрастни — промълви тихо директорът, след като вратата се затвори след Флечър, — камо ли при едно дете…

— Какво обяснение ще дадете, господин Картрайт? — попита заместник-председателят на приемната комисия в Йейлския университет.

— Нямам обяснение, господине — призна си Нат. — Явно става въпрос за съвпадение.

— Прекалено голямо съвпадение! — възкликна заместник-председателят. — Цели откъси от есето ви за Кларънс Дароу съвпадат дума по дума с есето на друг ученик от вашия клас.

— А той какво обяснение даде?

— Предал е есето една седмица преди вас, при това написано на ръка, докато вашето е на машина. Затова не сметнахме за нужно да му искаме обяснение.

— Дали случайно този мой съученик не се казва Ралф Елиот? — попита Нат.

Членовете на приемната комисия не казаха нищо.

— Но как е успял да препише? — изуми се Том вечерта, когато Нат се прибра в „Тафт“.

— Явно е преписал открай докрай есето, докато съм бил на репетициите на „Дванайсета нощ“ в „Портър“.

— Но как го е взел от стаята ти?

— Едва ли е било трудно — отвърна Нат. — Ако не е било на бюрото, го е намерил в папката с надпис „Йейлски университет“.

— Пак е рискувал много! Да влезе в стаята ти, докато те е нямало!

— Все пак е председател на ученическия съвет. Не забравяй, че има право да ходи навсякъде в пансиона — никой не го пита къде влиза и откъде излиза. Имал е предостатъчно време да препише есето и без никой да разбере, да го върне до вечерта в стаята ми.

— И какво решиха от приемната комисия?

— Добре, че директорът се застъпи за мен! Решиха догодина отново да разгледат документите ми.

— Значи на Елиот отново ще му се размине.

— А, не — отсече Нат. — Директорът явно се е досетил какво е станало, защото приемната комисия в Йейлския университет е отхвърлила молбата и на Елиот.

— Това само отлага проблема с една година — отбеляза Том.

— Не се притеснявай — усмихна се за пръв път Нат. — Господин Томпсън също реши да се намеси, звънна на председателя на приемната комисия и членовете й са решили да не допускат повече Елиот до кандидатстудентската кампания.

— Браво на Томо, добре се е справил! — възкликна другото момче. — И с какво смяташ да се занимаваш през тази година? В Корпуса на мира ли ще постъпиш?

— Не, ще уча в Университета на щат Кънектикът.

— Защо точно в него? — учуди се Том. — Би могъл да…

— Защото Ребека е приета там.

Ректорът на Йейлския университет погледна надолу към хилядата примрели в очакване първокурсници. След година някои от тях щяха да са решили, че следването тук е прекалено тежко, и щяха да са се преместили в други висши учебни заведения, други просто щяха да са се отказали. Флечър Давънпорт и Джими Гейтс седяха заедно с останалите в залата и поглъщаха жадно всяка дума, изречена от ректора господин Уотърман.