Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Защо да не е възможно, стига да намериш подходящото момиче — отговори Флечър.

— Наесен, когато отидеш в Йейлския университет, ще бъдеш заобиколен от много умни и красиви жени, в сравнение с които аз сигурно ще бледнея.

— Изключено! — възкликна момчето. Седна до Ани на канапето и я прегърна. — Освен това много бързо ще разберат, че съм влюбен в друга, а когато ти постъпиш във „Васар“, ще видят и защо.

— Но това ще стане чак догодина — простена Ани. — Дотогава…

— Шшшт! Толкова ли не си забелязала, че всички мъже, които са ме видели с теб, се пръскат от завист?

— Не, не съм — призна си тя чистосърдечно.

Флечър се извърна и се взря в момичето, в което се беше влюбил още докато то бе съвсем плоскогърдо и носеше шина на зъбите. Но дори тогава не бе устоял на усмивката, на черната коса, която Ани бе наследила от едната си баба — ирландка, и на стоманеносините очи, дошли от предците шведи в рода. Ала сега, четири години по-късно, времето беше добавило стройно изваяно телце и крака, заради които Флечър беше доволен, че на мода са излезли късите поли.

Ани положи длан върху бедрото му.

— Знаеш ли, че половината момичета в класа ми вече не са девствени? — попита тя.

— Да, ако се вярва на Джими — отвърна той.

— А той е наясно с тези неща — подсмихна се Ани и замълча. — Другия месец навършвам седемнайсет, а ти никога не си и намеквал за…

— Мислил съм много пъти! То оставаше да не съм мислил — отвърна Флечър, а Ани се намести така, че ръката му да докосва гърдата й, — но ми се ще, когато това стане, да ни бъде хубаво и на двамата и после никога да не съжаляваме. Момичето отпусна главица върху рамото му.

— Аз няма да съжалявам никога — рече му и го замилва по бедрото.

Флечър я прегърна.

— Вашите кога се връщат?

— Някъде към полунощ. Пак са на някакъв прием, без каквито политиците сякаш не могат да живеят и ден.

Флечър не се и помръдна, а Ани започна да разкопчава блузата си. Накрая я смъкна и я остави да падне на земята.

— Струва ми се, че е твой ред — подкани тя.

Флечър също разкопча припряно ризата си и я метна встрани. Ани се изправи и го загледа в лицето, развеселена, че има такава власт върху него. Смъкна ципа на полата си бавно, както бе видяла да прави Джули Кристи в „Любимката“. И тя като госпожица Кристи не носеше комбинезон.

— Твой ред е — каза отново.

„Божичко — помисли си Флечър, — страх ме е да си съблека панталона.“ Изу обувките и чорапите.

— А, не е честно! — извика Ани, която се беше изула още преди Флечър и да е заподозрял какво е намислила.

Волю-неволю и той събу панталона, а Ани се запревива от смях. Флечър погледна надолу към гащетата си и пламна.

— Приятно е да видя, че ти действам така! — рече момичето.

— Кога най-после ще се съсредоточиш, Нат? — попита господин Томпсън, без да крие ехидството си. — Започни от „Но ето че жената влиза.“

Дори в ученическата униформа Ребека се открояваше сред момичетата, които господин Томпсън бе повикал за прослушването. Високото тъничко момиче с истински водопад от руса коса се държеше самоуверено и се усмихваше така, че веднага завъртя главата на Нат. Доловил усмивката й, той се извърна, смутен, че я е притеснил. Единственото, което знаеше за нея, бе как се казва.

— „Какво име!“ — рече той.

— Май обърка пиесите, Нат, давай отново.

Ребека Армитидж продължаваше да чака, когато Нат изпелтечи:

— „Но ето че жената влиза!“

Беше изненадана, защото одеве, докато го беше гледала от дъното на залата, той бе играл много самоуверено. Погледна текста и зачете:

— „Не ме вини за моята припряност. Ако със помисли добри дошъл си ти, ела със мен и с този свят човек във кулата наблизо — там пред него, под покрив осветен, ще ме дариш със сигурността на свойта вяра, тогаз душата моя тъй ревнива, тънеща в съмнения, във мир ще заживее. Ще я прикрие той, а ти ще забележиш… и ще празнуваме според рождената ми дата. Какво ще кажеш?“

Нат не каза нищо.

— Няма ли да продължиш, Нат? — подкани господин Томпсън. — Иска ми се Ребека да прочете още няколко реда. Защо да си кривя душата, гледаш много възхитено, някои дори ще решат, че си се вживял в ролята, но сега играем друго. Няма да се учудя, ако двама-трима от публиката дори са чували познатите думи на господин Шекспир.

— Да, господине, извинявайте, господине — продължи да пелтечи Нат и пак погледна текста: — „Подир мъжа благочестив ще тръгна, със теб ще дойда и в истината ще се закълна.“