Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Там имаше втора врата, а зад нея голяма зала — нещо средно между следствен арест, менажерия и аквариум. Цялата пасмина бе събрана тук. Демоните на Плодовитата пустота се мъдреха в прозрачни клетки и лакомо ръфаха прясно материализирана драконова плът. А на отсрещната стена Трифон бе изрисувал в графити своя класификатор на вълшебните цветя. Поради липса на достатъчно място зографските му изстъпления бяха запрели до буквата „р“. Според Тифон Великолепни хората се деляха на: а) роднини на Хогбен; б) мумии; в) наемни работници; г) ставащи за ядене; д) комунисти; е) митични; ж) неизброими; з) включени в настоящия каталог; и) луди; к) паметници; л) литературни и прочие критици; м) нарисувани по стените на тоалетните; н) скитници; о) и други; п) нимфоманки; р) досадници…

— А бе ти откога взе да се интересуваш от апокрифни китайски енциклопедии? — прихна Хък.

— Глупости! — възмути се драконът, че плагиатството му бе разкрито. — Един ден реших да видя какво четеш, бръкнах под възглавницата ти и попаднах на твоя смахнат приятел Борхес. Ама нали виждаш, не съм го приписал дословно!

— Виждам, виждам. Проявил си творчество. Ония от тоалетните и нимфоманките най-много ме впечатлиха. Направо си гений! Титан на мисълта! Ама давай да се връщаме при другите, докато и те не са сторили някоя поразия. И да видим как ще се измъкнем от тоя твой парник с ограничена отговорност.

— Аз знам, но ако продължаваш да се държиш така с мен, изобщо няма да ти кажа! — нацупи се Трифон.

Медночервеният диск плахо надникна иззад хоризонта, първите розопръсти лъчи на Зората, родена от зрака, боязливо се заозъртаха и, щом се увериха, че демоните на Плодовитата пустота все така са си озаптени, нетърпеливо литнаха над равната като тепсия, оловносива водна стихия, с един замах пропъдиха унилите белези на старостта от лицето на Първичния океан, за миг озариха с медни отблясъци златистия пясък на плажа, стремглаво се устремиха към възвишенията и се успокоиха едва когато гальовно приласкаха цветята в Градината на вселената. Те все още бяха тук! И отвърнаха на милувката, като леко се разтвориха и поеха животворната светлина и благодатната топлина.

Съвсем като истинско е, помисли си Хък. Досущ като родното слънце на Земята, дето всяка сутрин събужда джунглата на Фату Хива. Браво на Трифон! Ана-Мария до последния момент не вярваше, че драконът ще се справи, но той се оказа превъзходен градинар! Бизнесът им с осмото изкуство буквално процъфтяваше. Въжделенията на човешките души се харчеха като топъл хляб в Библиотеката и двамата с лъвицата продаваха по два-три тона цветя на ден. Драконът толкова се увлече, та Церберина всяка заран взе да се оплаква на закуска, че се чувства пренебрегната.

Луди глави! Ама сума народ заигра по свирката им. Още след първия пробив на пазара Павел Иванович Чичиков напусна митницата и стана техният главен дистрибутор в Библиотеката. А преди седмица лъвицата и драконът започнаха да опипват почвата на Земята. Подбираха самотни вдовици от отдалечени ферми в селските местности, като засега предлагаха само бляновете на починали родственици. Хък им се присмя, но Ана-Мария твърдеше, че трябва много да внимават, защото на земляните ще им бъдат нужни поне двеста години, докато приемат новото изкуство, без цивилизацията им да се срути под тежестта на собствените си скрупули, стаени под манията за величие. Тя най-много се опасяваше някои типове в Библиотеката да не се захванат с контрабанда на вълшебните цветя за Земята и тутакси се спазари с Бегемот да държи под око Воланд и Ариман. Котаракът, горд до небесата с общите им котешки прадеди, направо я обожаваше и прие с удоволствие да шпионира господаря си.

Накрая и Хък се сдоби с едно цвете. Ана-Мария дълго го дири из полето на мечтите в Плодовитата пустота и един ден го постави до прозореца в дневната без да обели нито дума. През нощта започнаха кошмарите; не оставяха у него никакъв спомен, само страха, че ще дойдат отново. С времето страхът надделя; заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се мъчеше да чете. Буквите шаваха и пъплеха, лицата, познатите лица едно подир друго изчезваха; напускаха го вещи и хора. Съзнанието му се вкопчи в тия менливи форми с неистово упорство. Колкото и странно да изглежда, изобщо не подозираше истината; тя го озари изведнъж. Разбра, че не може да запомня формите, звуците и цветовете от сънищата; нямаше форми, цветове; нито пък звуци и това не бяха сънища. Беше неговата действителност, една действителност отвъд тишината и зрението и следователно отвъд паметта. Това го смути повече от факта, че от мига на смъртта си не бе преставал да се бори сред вихър от нелепи видения. Гласовете, които бе чувал, бяха ехо, лицата — маски, пръстите на ръката му бяха сенки, блуждаещи и безплътни несъмнено, ала също обичани и близки.