Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Понеже сте ми симпатичен, господин Хогбен, пък и като компенсация за това, че току-що научихте как ще бъдете рециклиран, ще ви обясня някои неща. Първо, за разлика от Земята в нашето общество не е прието да се изказват критични съждения по отношение на създателите ни. А що се отнася до дълга ни към тях, то всеки от нас го изпълнява по-често или по-рядко на сцената и в киното в зависимост от честотата на цитиране на автора в университетските курсове по литература и изкуства на Земята. А през останалото време ние сме свободни да се държим както си искаме. Но на вас ви е простено да се заблуждавате, защото сега пристигате. Ние не сме някакви застинали образи, както сигурно си мислите, господин Хогбен, а живи герои.

— А защо лишавате мен от тази привилегия, драги? Или сега ние двамата с вас разиграваме…

В този миг вратата се отвори и строг глас обяви:

— Станете, влиза съдът!

Заповедта беше формална, защото единствените присъстващи стояха прави. Пък и жизнерадостната аура на нисичкия веселяк с прошарената брада и големия търбух, дето с тромаво достойнство се намъкна в кабинета, май изобщо не обръщаше внимание на протокола. А след нея в съдебната зала нахлу пищна средновековна обстановка с арабски привкус и с един замах премахна стерилната белота.

— Здрасти, синьори. Обедът беше чудесен. И денят е хубав, нали?

— Наистина е хубав, дон Санчо Панса — тутакси се съгласи с новопристигналия Йозеф К.

— А мога ли да знам кого наричате дон Санчо Панса, синьор?

— Вас, ваше благородие — смути се Йозеф К. — В този съд не се стъпвал друг Санчо Панса, освен този, който сега се мъчи да се намести по-удобно на скамейката.

— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон . Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на дон или доня . Струва ми се впрочем, че в Библиотеката има навярно повече доновци , отколкото камъни. Но стига толкова — господ ме разбира и ако ще да трае този съд_ само два дни, аз ще изплевя всички тези доновци_, които сигурно досаждат като комари .

Старият Хогбен изслуша дълбокомисления диалог между Йозеф К. и Санчо Панса със зяпнала уста. Добре, че роднините му не бяха наоколо да го видят, а присвяткващата аура донякъде запазваше достойнството му. Значи цялата му пледоария досега беше отишла на вятъра?!

— Хей, писна ми от тия щуротии! Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — викна той, щом най-сетне се окопити.

— Синьор адвокат — благо обърна се Санчо Панса към Йозеф К., — защо така имам чувството, че вашият подопечен не е подготвен морално за този съд?

— Кого наричате адвокат, господине? — не преставаше да крещи вбесеният Хогбен.

Но съдията явно беше свикнал с изнесените гласове на хората от Средиземноморието, защото не се обиди. Той кротко му направи забележка:

— Не господине, а Санчо, драги. Току-що обясних на вашия адвокат, че трябва да ме наричате просто Санчо.

— Искате да кажете, че вие сте съдията, а този нещастник до мен, е моят адвокат? — втрещи се Хогбен.

— Да, драги. И трябва да се радвате на късмета си, защото младият Йозеф е много печен защитник. Макар и да е малко зелен на вид, той натрупа страшно много опит, докато се е защищаваше сам. Трябва да изтъкна, че всички се гордеем с него. През целия си живот той е губил само едно дело — собственото си. Но може да се каже, че и него не загуби по своя воля, ами така реши създателят му. Пък на нас не ни е отредено да се бъркаме в тия работи.

Монологът на съдията съвсем извади от равновесие ответника по делото. Сега вече сарказмът му наистина бе достоен за Шекспировия кралски театър:

— А мога ли да знам, драги ми Санчо, как ти, долното нищожество и тъпо посмешище на жалките човеци, еманация на глупостта и слуга на още по-смахнат господар, смяташ да съдиш мен, самият Хогбен?

— Справедливо, синьор — простодушно рече Санчо, доволен, че най-сетне се е настанил удобно.

В мига, когато душата на дон Франсиско Ореляно потъна в небитието, на Хък всичко му стана ясно. Дали властната заповед да се приближат събуди някакъв атавистичен спомен в гените му или беше прозрение, но той внезапно видя граничната бразда като на длан. Дано да не беше прозрение! Душата му настръхна пред дверите на тази митница, чиито причудливи форми виждаше за пръв път, но му бяха страшно познати. Тя прекалено много напомняше на противоречащата на закона за земното притегляне неосъществена мечта на неговия приятел Франк Лойд Райт, та едва ли приликата беше случайна. Само дето готическата структура и ориенталските елементи бяха малко по-силно подчертани и се долавяше по-остър критско-минойски привкус.