Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Хък мразеше всичко да му е ясно. Винаги, когато всичко му беше ясно, забъркваше някоя голяма каша. Искаше му се да греши. От душа и сърце се молеше да се заблуждава. Не стига, че фризерът на баща му не беше това, което е. Ами сега и Земята…

— Стойте! — разнесе се нова заповед, която явно противоречеше на първата. — Останете по местата си, защото нещо не е наред!

В мига, когато властният глас посмекчи интонацията си, тутакси пролича, че той принадлежи на девица. Нейната аура напомняше на триглаво, опашато съзвездие от апокрифна книга по астрология. Компания й правеха един полумесец и някакво пищно струпване на светлина, достойно за връх на Кьолнската катедрала. Лъвицата и драконът инстинктивно се измъкнаха иззад гърба на Хък и заеха места по фланговете, решени да дадат отпор на всеки и всичко, дори да идваха от Нищото. И докато реакцията на лъвицата можеше да се предвиди с точност до милисекунда, то решителните действия на холографното чудовище, честно казано, намирисваха на подвиг.

Между неканените гости и митничарите се очерта невидима, но непристъпна граница.

— Душите са три, а телата — две, колеги! — възмутено продължи опашатата астрологическа илюстрация. — Сметката явно не излиза, защото ако душите са три, телата пак трябва да бъдат нула. Въпросът е кой е объркал сметката? Тя трябва да излиза винаги на нула.

— Нулата е абстракция, до която човечеството трудно достигна след няколко милиона години, миличка. Аз възнамерявах да създам числа по-малки от нулата — cisfinitum. Но това беше също невярно. — Тържественото струпване на светлина направи опит да се засмее. — Нулата включва в самата себе си тези неизвестни за нас числа. Може би правилно би било да се считат тези числа за някакви нулеви категории.

Полумесецът не му остана длъжен:

— Именно прекалената склонност на търсача на философския камък да мисли абстрактно, миличка, му пречи да види онова, което ще му извади очите. Работата е там, колега, че на хората им трябваше бая време да пренаселят Земята. В Индия лесно достигнаха до нулата, когато станаха достатъчно много и зверски огладняха. Само истински гладният човек може да проумее тази иначе проста абстракция — нулата. Зовът на стомаха е по-силен от играта на ума, драги ми колега. Ама ситият на гладния не вярва. И време е вече да престанеш да се вживяваш толкова като старши на групата, уважаеми колега. Когато навремето Тимур ме повика за първи път в двореца си, приемната му беше пълна с хора, седнали на пода. Само той се беше изтъпанил на висок трон.

— Добър следобед, Господи — рекох му аз.

— Не съм никакъв Господ.

— Готов съм да отдам живота си за тебе, Свети Самаеле!

— Чуваш ли се какво говориш?! Какъв Ангел на смъртта съм аз?

— Нищо не разбирам. Щом не си бог, нито пък ангел, защо стърчиш там тогава, ами не слезеш да седнеш като човек между хората?

Хък понечи да прекъсне потока от източни мъдрости, но сияйната триглава, опашата дама, дето служеше за посредник в спора между двамата дървени философи, го изпревари:

— Извинете, господине. Ние с вас да не сме роднини?

На Хък му се стори, че въпросът е отправен към него и се засмя:

— Надявам се, че не сме, уважаема.

— Къде се буташ бе, свалячо! Дамата не говори на теб! — внезапно писна драконът и в следващия миг вече преливаше от любезност. — Не сме никакви роднини, мила! Нито кръвни, нито по сватовство! Но мисля, че бихме могли да станем. Нищо не ни пречи бързо да оправим тази грешка на природата.

— Опалааа! — лъхна откъм лъвицата вълна на задоволство. — Изглежда Тифончо най-сетне си намери еша.

След разговора с Хък Ана-Мария беше решила, че ще успее да възприеме, анализира и осъзнае законите край границата само ако изключи разума и се отдаде напълно във властта на чувствата си — все едно, че отново е попаднала в пустинята на родната си планета. Щом развихрените й емоции стигнаха до границата на възприятията, тя ловко успя да ги пренастрои по каноните на бездушната компютърна логика — все едно, че общуваше с любимия си компютър на Земята. И в мига, щом се опря на електронния здрав разум като на патерица, бързо откри единствения начин да общува с друго съзнание в този шантав свят, без мислите й по неволя да се изливат на всеослушание под формата на емоционални излишества.

Ана-Мария тутакси изпробва откритието си, като скришом помоли Златната рибка да й изпълни едно желание. Все пак накрая трудно сдържаните й емоции избиха и тя не можа да скрие задоволството си, че опашатата митничарка се влюбва в нейния Тифончо.