Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Вашите вътрешни разпри не ме интересуват.

— Може да става дума за по-едри риби…

— Две!

— Три!! Или се пръждосвай!

Хер Фауст още не можеше да преглътне факта, че преди седмица благодарение на онзи Хогбен образът на личния му враг Мефистофел се разпростря на цели две колони в рубриката „Любопитни вести“ на последната страница на „Втора Земя“. Оттогава той не само че си мечтаеше за първа страница, а бленуваше собственият му лик да цъфне там поне на три колони. Ама тия от „Втора Земя“ бяха големи скъпчии и трябваше да заслужи всичките осем колони, за да му отпуснат три. Но изглежда с този контрабандист най-сетне улучи десятката.

— Добре, нека да бъдат три, ненаситнико! — примири се Томи, но аурата й видимо помръкна, като си представи усилията, кжитж трябваше да положи, за да измъкне тези три колони от М.А.Берлиоз. — Ама вземи, че си озапти малко устрема, мой човек. Както си хукнал да се фукаш пред началството, няма да имам време да си свърша работата.

— Каквото изцедиш от него до входа на управлението, това е, да знаеш! — отсече Фауст, постигнал своето. — Вътре не искам да ми се мяркаш пред очите. И никакво цитиране на източника! Ясно ли е?

— Я вол, майн фюрер!

— Мери си приказките, навлек, че току виж си останала с пръст в устата…

Докато Фауст ги водеше с достойнство по трънливия път към голямото началство, като с всички сили се стараеше да не обръща внимание на славата на конкуренцията, Хък с любопитство огледа новопристигналата фурия. Дори надникна в душата й. Там беше светло и уютно… После, докато чакаше тия двамата да се спазарят, от скука дискретно провери дали може да замени лика на Мефистофел в Алеята на славата със своя. В мига, когато очите на дявола посиняха, а косите му взеха да се изрусяват, прекрати експеримента. Остана доволен, че този странен свят не бе успял да отнеме силата на духа му, но не му се понрави накъде тръгнаха преговорите между репортерката и митничаря и побърза да се намеси:

— Извинете, госпожице, но хер Фауст не ви представи, така че съм малко затруднен. Не знам как да ви наричам…

— Томи.

— Томи?

— Да, просто Томи.

— Истинското й име е Джейн Хоуп, но всички я наричат по този идиотски начин. Тоооми?! — презрително иронизира прякора й Фауст.

— Я млъквай и ме остави да си гледам работата — не му остана длъжна тя.

— Познавах баща ви, Томи — след кратко замисляне рече Хък. — Прекрасен човек беше, дори без да се брои кучето му.

— И сега си е такъв, господин Хогбен.

Хер Фауст бе толкова зает да си представя собствения лик на първа страница на „Втора Земя“, че пропусна да отбележи странното съвпадение на имената. Всъщност вглъбеният в себе си Фауст мразеше да чете вестници и разглеждаше само снимките. Така че отдавна бе забравил как се нарича онзи, благодарение на който Мефистофел се окъпа в незаслужена слава. В свободното си време хер Фауст четеше само класическа философия и научна фантастика.

— Да не би да искате да кажете, че господин Джеръм К. Джеръм е тук, Томи? И, моля ви, наричайте ме просто Хък.

— Е, не е точно тук, но като всички създатели и той е в Речния свят при останалите хора. Там си лови риба до насита. Жалко, че правилата не позволяват от време на време да го посещавам. И аз много си го харесвам.

— Щастливец. Цял живот си мечтаеше за това. И си има такава хубава дъщеря, която често си спомня за него. Знаете ли, че сме ходили с баща ви на бумел, Томи?

— Ммм…

— Извинявайте. Проявих неделикатност. Всъщност няма как да знаете…

Хък отново надникна в душата й и му се стори, че там е станало още по-светло и по-уютно. Хвана се, че обстановката в душата на Томи му допада. Само веднъж бе попадал на такова гостоприемство, когато преди време за пръв и последен път надникна в главата на своята лъвица. Тя повече никога не го допусна толкова близко до себе си под претекст, че има опасност да разруши устоите на личността й. Всъщност Ана-Мария не искаше Хък да вижда колко го обича.

— Господин…

— Просто Хък. И давай да си говорим на ти, Томи. Все пак с баща ти бяхме добри приятели.

— …Хък, не си ли малко младичък, за да си ходил на бумел с… татко?

— Това ми е големият проблем, Томи. Колкото и да се мъча, не мога да остарея.

— Че какъв проблем е това? Тук, в Библиотеката, никой не остарява. Който на каквато възраст е пристигнал, на такава си остава. Нищо страшно няма. Свиква се.

— Когато никой не остарява, сигурно човек лесно може да свикне, Томи. Но аз идвам от Земята, където всичките ми приятели мрат като мухи, докато се усетя, че годините са минали. Повярвай ми, ужасно е да стърчиш вечно ухилен, когато наоколо е такъв мор.