Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Ами, ако се окаже, че в момента сменят началството, тогава какво ще правим, Михаил Александрович? Не ти ли се струва, че станаха много Хогбеновците в Библиотеката?

Шефът й си глътна езика и само липсата на материално гърло го спаси от задушаване.

— Томи… Какво криеш от мен? Ах ти, малка мръснице! Веднага си признай! Криеш нещо, нали? Знаех си аз, че отдавна ламтиш за поста ми…

— Не се тревожи толкова, Михаил Александрович. Това са само предположения — ухили се Томи, доволна, че натри носа на шефа. — Нали знаеш, че онзи германски дървеняк Йозеф К. си пада по мен и тайничко ми прошепна, че неговият клиент съвсем сериозно се смята за бог. Не от онези в резервата, а истински бог! С една дума, той създал нашите създатели, разбираш ли?

— Трябва да е луд! — изпъшка М.А.Берлиоз и аурата му се сви до неузнаваемост.

— Луд-луд, ама онзи Хогбен — не прокурорът, а подсъдимият — миналата седмица е поправил аварийното захранване на Цеха за рециклиране на герои. Представяш ли си? От миличкия Херкулес насам кой ли не е опитвал да стори този подвиг, но никой не успя да се справи. Тази работа се оказа по-трудна дори от почистването на Авгиевите обори. А твоичкият Хогбен, дето бил простичък човечец от Земята, който погрешно е попаднал при нас, само за три дни оправи захранването! Какво ще кажеш, а? Говори се, че сега ще премахват всички ограничения и рециклирането на демодираните герои пак ще тръгне с пълна пара. Май настъпват нови времена, мишленце, и техният вестител е твоичкият Хогбен!

Михаил Александрович пак хлъцна и едва не се задуши, но все пак успя да проплаче.

— Моля ти се, Томи, само не го наричай моичкият…

Тази сутрин с традиционната порция клюки на Томи, можеше да се задави дори и онзи лакомник, шефът на охраната Портос. Толкова много и ужасни бяха тия фрапиращи новости, които рушаха устоите на иначе добре подредения живот на М. А. Берлиоз.

— И това не е всичко, Михаил Александрович. Сега се хвани здраво за стола, за да не паднеш. Онзи странен тип, прокурорският свидетел Пакеекее, ми намекна, че може би лично братът на господин Хогбен е създал Библиотеката, ама аз не вярвам, да знаеш. Вече ти казах, че този негов брат е измислен. Освен ако… — поклати хубавата си главичка Томи. — Освен ако и той е имал прототип на Земята. Но така или иначе, шефе, ако не е бог, то тоя Хогбен може да се окаже брат на бог, което е почти едно и също, нали?

Михаил Александрович не й отговори. Душата му се беше свила до мизерните размери на грахово зрънце и аурата й вече едва-едва се забелязваше. Томи беше милозлива по природа и му влезе в положението:

— Ама стегни се малко бе, Мишленце! Голямо шубе те гони, а? Страх те е, когато атовете се ритат, и ти да не изядеш някоя подкова. Няма нищо страшно, шефе! Докато Съдът на честта не се произнесе, всички сме в безопасност. Освен ако този Хогбен наистина е бог… Но и тогава все ще му намерим колая. Та нали резерватът е пълен с цяла сюрия земни богове. И какво? Живеят си там и никому не пречат. Виж, ако се окаже, че въпросният Хогбен е роднина на създателя на нашия свят, тогава ще му мислим. Но, в края на краищата, какво толкова може да ни се случи? Най-много да ни рециклират. Ама нали и децата знаят, че рано или късно това ни чака. Какво да се прави? Съдба… Сигурно и Хамлет не е вечен. Кой го знае? Пък даже и да е вечен, то си е негов проблем. Всички не можем да бъдем вечни, я! Нали тогава ще се наложи да затворят Цеха за рециклиране и сума народ ще остане без работа. Все пак трябва по-философски да гледаме на живота! Нали така, Михаил Александрович? Ти си ме учил.

М. А. Берлиоз наистина учеше другите, но той, самият, мразеше да гледа философски на живота. Все пак думите на Томи малко го поуспокоиха и аурата му взе да възвръща помпозната си форма и големина. И тази метаморфоза успя съвсем навреме, защото в кабинета нахлу секретарката му. Емоционалната власт на мадам Грицацуева над шефа мигом преобрази чиновническата обител в натруфен будоар.

По волята на създателите си секретарката на шефа беше вдовица по рождение. И оттогава целият й живот бе обзет от едно стремление — да се омъжи повторно. Но за жалост й бе отредено да живее дълго в грях. Поне до Страшния съд. Защото чистата, могъща и безукорна линия на живота й започваше, както му е редът, от сгъвката на дланта, но не стигаше като при другите хора някъде до края на китката, а продължаваше по месестата й белоснежна ръка, за да завърши чак при любвеобилното сърце под пищния бюст. С една дума, тя беше знойная женщина — мечта поета. Но Михаил Александрович Берлиоз си беше истински поет и по душа, и по длъжност. Затова той кротко подхранваше стремленията на мадам Грицацуева, но категорично отказваше да надене прозаичния брачен хомот. И сега потенциалният жених с нескрита любов изслуша чуруликането на деветдесеткилограмовото си славейче.