Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Томи, върни се! — в пристъп на отчаяние изрева Михаил Александрович. — Нямаш право да постъпваш така с мен.

— Само ако ми уредиш десетминутна среща с шефа на Библиотеката, Мишленце.

— Чакай малко. Тая щуротия откъде ти хрумна пък сега?

— Шефе, я си напъни мозъчето и си спомни как се казва прокурорът, на когото снощи официално обявиха, че са прехвърлили делото Хогбен?

— Та нормален човек може ли да го запомни. Някакъв китаец беше… Сун? Сен?

— Сонк, шефе. Името му е Сонк.

— Е, добре де. Нека да е Сонк. И какво от това? Всичко е въпрос на транскрипция.

— А фамилията му да се сещаш случайно?

— Сигурно е Ят! — гордо блесна с дълбоките си познания по новата китайска история М. А. Берлиоз.

— Шефе?! — проплака Томи, отчаяна от тъпотията на началника си.

— Чакай малко! Сетих се! Жълтата преса тая сутрин го нарече Шантавия… Сонк. Ама че работа. Наистина беше Сонк, защото си помислих: „Гледай ги тия тъпанари! Една транскрипция на китайско име не могат да направят като хората! За Сун Ятсен не са чували, а вестникари тръгнали да стават!“

— Ама твоя Сун Ятсен не е измислен…

— Не ме прекъсвай, моля ти се! „А отгоре на всичко тоя Сун Ятсен изобщо не е измислен и няма какво да търси при нас!“ — тържествено завърши да се самоцитира М. А. Берлиоз.

Жизнерадостната аура на Томи съвсем помръкна и тя мислено се хвана за главата:

— Не знам кои са по-големи тъпанари, Михаил Александрович! Тези, дето списват жълтите вестници, или онези, дето ги четат! Шефеее, шефе… Фамилията на прокурора е Хогбен и назрява скандал. Преди малко Дружеството за защита на правата на героя излезе с декларация…

— Кво, кво?

— Престани да квачиш като някоя квачка, шефе, ами вземи, че ми уреди среща с Големия шеф. Иначе отивам при секретарката ти…

— Недей да ме притискаш така, Томи…

— Това е положението, Мишленце. Избирай с кого искаш да се имаш работа. С началството или със секретарката си?

Дилемата пред Михаил Александрович беше ужасна. Той така и не случи на жени и на началници. Съдбата му отреди да живее на Земята под властта на Сталин, а тук трябваше да изпълнява повелите на Хамлет. От трън та на глог! Но секретарката му май беше по-страшна и от двамата.

— Само това не искай от мен, Томи — удари го мазно-мазно на молба Михаил Александрович.

— Че аз да не го искам от теб. Ако чакам ти да ми уредиш среща с началството, ще си умра стара мома бе, Мишленце. Просто помоли твоето безценно съкровище — секретарката си. Тя знае как стават тия работи. Снощи е била на представлението в една ложа с домашната прислужница на госпожа Офелия.

— Томи, има ли нещо, което да не знаеш? — възкликна Михаил Александрович, очарован, че огромната отговорност се прехвърли на могъщите плещи на секретарката му.

— Да. Не знам кога ще ти дойде акълът, Михаил Александрович!

— Добре. Значи уредихме този въпрос. Сега…

— Не вярвам — сериозно рече Томи. — Според мен, Михаил Александрович, на тебе акълът ти никога няма да дойде, защото…

— Не се заяждай, Томи! Имах предвид смахнатата ти идея за интервю с началството! Сега, като си помисля, идеята ти не е чак толкова лоша. По този начин, както се казва, ще получим безплатни инструкции каква линия да поддържаме в този, признавам, заплетен случай.

— Как каква линия, Михаил Александрович? Всеки вестник, дори и официоз да е, може да поддържа само една линия. Истината, Михаил Александрович! Голата истина, каквато и да е тя. Без всякакви задни мисли!

— Не и официозът, Томи — заплува Михаил Александрович в свои води. — Ти си още твърде зелена и не ги разбираш тия работи. Официозът затова се нарича официоз, защото трябва да поддържа официалната линия, миличка. Началството винаги има задни, пардон… скрити мисли, които формират официалната политика и затова е много опасно да се отклоняваш от официалната политика, защото може да се натъкнеш именно на някоя задна мисъл. Пфу! Пепел ми на устата. Видя ли как ме обърка с тия твои задни мисли! Скритите мисли на началството са работа на самото началство, Томи. А нашата работа е да се научим да ги четем. И това е изкуство, Томи. Ама ти си още много далеч от истинското изкуство!

— А истината? Къде остана истината, Михаил Александрович? Нали нашият дълг е да не позволяваме на управляващите да си играят игричките на тъмно.

— Истината, Томи, — взе да шепне М. А. Берлиоз — излиза наяве едва когато сменят началството. И тогава тя временно се превръща в официалната линия.