Елизабет Адлър - Сега или никога

Домът на Мал беше пълен с английски антики и удобни дивани, покрити с тъкани на бледи цветя. Масите бяха затрупани със снимки в сребърни рамки. По рафтовете имаше редки стари книги, както и съвременни биографии, бестселъри и детективски романи. По стените, покрити със скъпа, бледа коприна, висяха идеално осветени картини с предшественици, коне и кучета. Имаше пейзажи с акварел и книги за изкуството, струпани на масивната дъбова маса за кафе пред френската камина.

Дори и в знойна нощ като тази огънят си гореше просто защото й беше приятно да го гледа, а климатикът охлаждаше стаята.

Обичаше също да има цветя покрай нея, огромни букети от градински цветя. Но ароматът на люляка й беше любим и когато настъпеше сезонът му, тя не искаше нищо друго.

Малко хора знаеха това, но Малъри Малоун, която сред обществото беше уравновесена, спокойна и непоклатима, ставаше съвсем друг човек у дома си.

Стана от удобния диван и излезе на терасата. Два еднакви фонтана плискаха водата си, докато тя проверяваше цветята. Ръцете й с маникюр ровеха из пръстта, измъкваха случайно появили се стръкчета плевели, после откъснаха няколко увехнали цветя от азалиите и мъничко клонче розмарин, което разтри между пръстите си заради аромата.

Мал седна на резбованата дървена пейка, откъдето се виждаше Манхатън.

— Ако затворя очи — изрече тя на глас, стисна очи и приближи розмарина до носа си, — все едно че съм в Прованс. Все едно че слушам цикади, птича песен и вятър сред клоните на маслиновите дървета, вместо шума от уличното движение и звъна на телефона.

Тя отвори очи и се огледа объркано. Не беше свикнала да има свободно време и сега не знаеше какво да го прави.

Изправи се и отново закрачи по терасата. Откъсна още един увехнал цвят от азалиите и се намръщи, когато закапаха първите едри капки от надвисналите облаци. Проблесна светкавица, чу се гръм. Само след секунди се изля порой. Тя пристегна по-здраво халата около тялото си и побягна към стаята.

Телефонът отново звънеше. Хукна към кабинета, за да го вдигне, но се спря, щом чу прещракването на телефонния секретар. Напомни си, че има нужда от почивка. А това означаваше, че няма да отговаря на никакви телефонни обаждания.

Тя се поколеба, поглеждайки към апарата. Нямаше нищо лошо, ако чуе кой се е обадил. Просто за да бъде сигурна, че не са я забравили напълно.

Изслуша дванайсетте съобщения и вече се беше отегчила, когато чу номер тринайсети — обаждането на Бет Харди.

— Извинявай, че нарушавам спокойствието ти — поде Бет, — но ми се струва, че това е спешно. Сещаш ли се за студентката от Бостънския университет? Онази, която бяха изнасилили и убили. Беше ми казала екипът да проучи нещата, в случай че се заинтересуваш. Е, тази сутрин се обади някой си детектив Хари Джордан. Иска и ти да се занимаваш с този случай. Казах му, че програмата ти е запълнена и че си в отпуска. Изглежда, му стана доста неприятно, че те няма. Във всеки случай сметнах, че ще искаш да знаеш. Междувременно се надявам, че се забавляваш или поне, че си почиваш. О, между другото, имам служебния му телефон, домашния също. Нерегистриран. Малко необичайно за полицай, а? Е, просто смятах, че трябва да ти предам това. А ето и телефоните, за всеки случай — добави тя през смях.

Мал се отпусна на креслото до бюрото си. Не беше забравила момичето, брутално изнасилено и убито.

— Самър Янг — промълви тя.

Името звучеше като магия. Беше сигурна, че родителите са обичали много дъщеря си.

Сви крака и обви коленете си с ръце, загледана в пространството, умислена. Най-накрая взе слушалката и се обади на детектив Джордан. Служебният му телефон иззвъня десет пъти, преди да се включи секретарят.

— Нищо чудно, че се нуждаете от помощ, детективе — започна тя раздразнено. — Едва дочаках проклетият секретар да се включи. Направете ми услуга, пробвайте три иззвънявания преди включването на секретаря. Това ще ми спести и време, и нерви. Знаете къде да ме откриете. О, между другото, обажда се Малъри Малоун.

Ядосана, тя тръшна слушалката и измарширува към кухнята. Напълни чайника и докато чакаше водата да заври, потропваше нервно по полирания плот. Сложи пакетче чай от горски плодове в чаша на розови цветчета, наля върху него врялата вода и разбърква, докато течността стане достатъчно червена. После грабна едно парче лимонов сладкиш и се върна обратно в дневната.

За две минути изяде сладкиша.

— Ти ме принуди да го направя, детектив Хари Джордан — изрече тя на глас и виновно запресмята калориите. После се разсмя. — По дяволите, това, от което имам нужда, е една хубава вечеря. Дори не мога да си спомня кога за последен път ядох, без да бързам. Какво удоволствие може да бъде това.