Елизабет Адлър - Сега или никога

Отегчена, тя взе телефона и набра домашния телефон на Джордан.

Хари тъкмо влизаше през вратата. Беше облечен в сиви къси панталони и мокра от пот сива тениска и буташе бегач „Нишики“ с дванайсет скорости. Скуийз стигна пръв до телефона, но номерът с будилника беше върхът на способностите му. Сега просто се разлая бодро.

— Махни се от пътя ми, куче. Това е човешка работа.

Хари се тръсна на един стол и грабна слушалката.

— Да, тук е Джордан — каза той, дишайки тежко.

— А тук е Малъри Малоун, детектив Джордан.

— Малъри Малоун?

Беше удивен. Тя беше последният човек, когото очакваше да чуе.

— Надявам се, че тежкото ви дишане не означава, че съм ви хванала да правите нещо, което не бива — добави тя остро.

Хари повдигна вежди.

— Госпожо Малоун, надявам се никога да не ме хванете, че правя нещо, което не бива. Но пък ние може да имаме различни мнения за нещата, които може и които не може да се правят.

— Сигурна съм, че сте прав.

Гласът й беше студен, дори рязък. Хари се усмихна, защото разговорът с нея му доставяше удоволствие.

— Благодаря, че ми се обадихте. Ще проявя любопитство, но как открихте домашния ми номер?

— Никога не подценявайте силата на един добър екип за проучване.

— С други думи, няма значение какво знаеш, важното е кого познаваш.

— Вероятно, Междувременно защо не ми кажете какъв е проблемът ви?

— Проблемите са по-точно три, госпожо Малоун. Три убийства и все млади жени от учебните заведения на Ню Инглънд. Стилът е един и същ. Нападнати са на паркинг или пуста улица и откарвани до някое самотно място. Косите им са отрязани, изнасилвани са, китките им са прерязани чисто и точно сякаш със скалпел. Оставени са да умрат в локва от собствената си кръв. Първата — в стара фермерска къща, втората — в изоставена лодка, и последната — на запустял плаж. В първите два случая жените са обявени за изчезнали, но телата им са били открити случайно, седмици по-късно. Последната жертва, Самър Янг, е учила до късно в университетската библиотека. Тръгнала към паркинга за колата си. Нападната е и е откарана до запустелия плаж. Но плажът се оказал не толкова запустял, колкото очаквал убиецът. Нападателят избягал, но двама рибари мярнали лицето му в светлината на фенерчетата си. По тяхното описание направихме портрет.

Мал попита изненадано:

— Имате негов портрет?

— Точно така, мадам.

— Нека бъде госпожа Малоун — отвърна тя и той долови раздразнението в гласа й. — Мразя това обръщение мадам — добави тя. — Кара ме да се чувствам стогодишна.

Той каза шеговито:

— Никой не би ви дал и ден повече от трийсет и пет години, госпожо Малоун.

— Много благодаря, детективе. — От гласа й повяваше хлад. — Надявам се, че и вашата външност устоява на натиска на времето и на земното притегляне. Но нека се върнем към Самър Янг. Миналата седмица бях в Лондон. Не знаех, че имате портрет по описание. Искам да го видя и да поговорим. Имам нужда от всички факти, които сте узнали. Искам да не скривате нищо.

— Значи искате да ни помогнете?

Хари вече не се шегуваше.

— Искам да помогна на невинните жертви и да предотвратя още убийства, детективе. А не да помагам на полицията да си върши работата.

Хари пое удара.

— Да, мадам… госпожо Малоун. Щом като целите ни са еднакви, сигурен съм, че ще успеем да работим заедно. В добри отношения.

— Свободен ли сте утре вечер?

— Мога да се освободя. Само ми кажете времето и мястото и аз ще бъда там.

— Ще дойда в Бостън — каза тя и го изненада.

— Няма нужда. Аз ще дойда при вас.

Тя въобще не обърна внимание на думите му.

— Ще взема полета в седем от „Ла Гуардиа“. Има ли някакъв ресторант, където можем да се срещнем?

— Разбира се. Зад ъгъла на полицейското управление. „При Руби“.

— Ще бъда там в осем и трийсет, детективе.

— Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожо Малоун.

Телефонът изпука и връзката се прекъсна.

— Дявол да го вземе — промърмори Хари и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

Скуийз наклони глава. Езикът му висеше. Погледът му беше напрегнат.

— Прави бяха, Скуийз. — Той разроши сребристата козина. — Госпожа Малоун е костелив орех.

Дъждът плющеше по паважа. Хари забързано зави зад ъгъла към Руби. Тъмната му коса прилепваше по главата му и капките се стичаха в яката на старото му кожено яке.

Кучето подтичваше по петите му, като хвърляше погледи към присвяткващото небе и се свиваше нервно при резкия звук на гръмотевиците. Хари се надяваше Малъри да успее да дойде въпреки пороя през целия ден, но не би я обвинил, ако отменеше срещата. Вечерта беше отвратителна.