Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Той отиде при комуникационния възел и отвори един спешен високочестотен канал.

— Някой да има пиене? — попита той.

— Това спешен случай ли е, некадърнико? — изпращя един глас през половината Галактика.

— Имаш ли някакви миксери? — попита Зейфод.

— Отиди да яхаш комета.

— О’кей, о’кей — каза Зейфод и затвори канала. Той въздъхна и седна. Изправи се и се разкара до екрана на компютъра. Малки топчици започнаха да се гонят по екрана и да се изяждат една друга.

— ПОУ! — каза Зейфод. — Фрииоооо! Пот пот пот!

— Привет на всички — бодро каза компютърът след около минута. — Резултатът ви е три точки. Предишният най-добър резултат е седем милиона петстотин деветдесет и седем хиляди двеста и …

— О’кей, о’кей — каза Зейфод и отново изчисти екрана.

Той пак седна. Поигра си с един молив. Това също започна бавно да губи обаянието си.

— О’кей, о’кей — каза той и въведе своя и предишния резултати в компютъра.

Корабът му направи петно във Вселената.

— Кажете ни — каза един слаб бледолик Крикитианец, който беше пристъпил напред пред редиците на околните и стоеше несигурно в кръга светлина, държейки пистолета си, като че ли го държи за някой друг, който току-що е отскочил нанякъде, но ще се върне след минутка, — знаете ли нещо за нещо, наречено Природно равновесие?

Нямаше отговор от пленниците им или поне нищо по-членоразделно от няколко объркани мънкания и изгрухтявания. Светлинките от фенерчетата продължаваха да играят върху тях. Високо в небето над тях тъмнината активно преминаваше в Роботските Зони.

— Това е само — продължи затруднен Крикитианецът, — нещо, за което чухме, вероятно нищо важно. Е, мисля, че тогава ще е най-добре да ви убием.

Той погледна надолу към пистолета си, като че ли се опитваше да намери коя част да натисне.

— Това е — каза той, като отново погледна нагоре, — щом няма нищо, за което искате да си поговорим.

Бавно, вцепеняващо удивление запълзя по телата на Слартибартфаст, Форд и Артър. Скоро то щеше да достигне мозъците им, които в момента бяха заети единствено с движение на челюстите им нагоре-надолу. Трилиън клатеше глава, като че ли се опитваше да спре челюстния си трион, като разклати корпуса му.

— Притесняваме се, нали виждате? — попита друг мъж от тълпата, — за този план за универсално унищожение.

— Да — прибави друг, — и за Природното равновесие. — Само си мислим, че ако унищожим останалата част от Вселената, това по някакъв начин ще наруши равновесието в Природата. Доста харесваме екологията. — Гласът му нещастно се провлачи.

— И спорта — каза високо друг.

Това предизвика ободряващи възгласи от страна на останалите.

— Да — съгласи се първият, — и спорта…

Той погледна затруднено към своите хора и яростно се почеса по бузата. Той като че ли се бореше с някакво дълбоко вътрешно объркване, като че ли всичко, което искаше да каже и всичко, си мислеше, бяха две изцяло различни неща, между които той не виждаше възможна връзка.

— Виждате ли — смотолеви той, — някои от нас… — Той отново се огледа за подкрепа. Другите издадоха насърчаващи звуци. — Някои от нас — продължи той, — много харесват спортните връзки с останалата част от Галактиката и ако все пак мога да видя аргумента за запазването на спорта по-далеч от политиката, мисля че ако искаме да имаме спортни връзки с останалата част от Галактиката, което правим, тогава вероятно ще е грешка да я унищожаваме. И може би останалата част от Вселената… — Гласът му отново се провлачи, — … което може би е идеята сега…

— Ххх… — каза Слартибартфаст. — Ххх…

— Хххх…? — каза Артър.

— Дррр… — каза Форд Префект.

— О’кей — каза Трилиън. — Да поговорим за това. — Тя мина напред и хвана бедния смутен Крикитианец за ръката. Той изглежше на около двадесет и пет, което поради особените временни връзки, които властвуваха над това място, означаваше, че ще да е бил само на двадесет, когато са завършили Крикитианските войни — преди десет билиона години.

Трилиън го поведе на кратка разходка извън светлината, преди да каже нещо друго. Той несигурно се препъваше зад нея. Обкръжаващите ги лъчи светлина сега бяха клюмнали леко, като че ли се предаваха пред това странно спокойно момиче, което единствено във вселената от тъмно объркване изглежда знаеше какво прави.

Тя се обърна и се вгледа в него, и леко хвана двете му ръце. Той беше картина на объркващата нищета.

— Кажи ми — каза тя.