Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

— Артър — остро изсъска Фенчърч в ухото му, — никога не си ми казвал за него. Какво си направил на горкото създание?

— Нищо — тъжно настоя Артър, — винаги си е бил така.

— Ха! — озъби се Марвин. — Ха! — повтори той. — Какво знаеш ти за винаги? Казваш „винаги“ на мен, който заради глупавите малки мисии, в които вашите органични форми на живот ме изпращат насам-натам, сега съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Мери си думите с малко повече грижа — изкашля се той, — и тактичност.

Той си проправи път през пристъпа на кашлица и продължи.

— Оставете ме — каза той, — продължавайте, оставете ме да се боря мъчително по пътя си. Накрая моето време е почти дошло. Почти завърших състезанието. Глупаво очаквам — каза той, махайки им слабо с един счупен пръст, — да дойде накрая. Ще се спогодим. Ето ме, мозък с размера…

Те го вдигнаха между тях въпреки слабите му протести и оскърбления. Металът беше толкова горещ, че почти изприщи пръстите им, но тежеше изненадващо малко и отпуснато увисна между ръцете им.

Те го понесоха по пътеката, която вървеше по лявата страна на Великата Червена Равнина на Рарс към обкръжаващите я планини Куентулус Куазгар.

Артър се опита да обясни на Фенчърч, но беше прекалено често прекъсван от безрадостните кибернетични бълнувания на Марвин.

Те се опитаха да видят дали ще могат да купят някакви резервни части от един от павилионите, но Марвин нямаше нито една от тях.

— Целият аз съм резервни части — избръмча той.

— Нека да бъда! — изпъшка той.

— Всяка част от мен — изстена той, — е била сменяна поне петдесет пъти… освен… — Той изглеждаше почти незабележимо разцъфнал за момент. Главата му се люшкаше между тях с усилие да си спомни. — Помниш ли първия път, когато ме срещна — попита той накрая Артър, — беше ми възложена интелигентно-обсегната задача да ви заведа на мостика? Споменавам ти го заради ужасната болка във всички диоди от лявата ми страна. Които помолих да бъдат сменени, но това никога не стана.

Той отново остави дълга пауза преди да продължи. Те го носеха между тях под печащото слънце, което като че ли едва се движеше към залеза.

— Да видим дали можете да се досетите — каза Марвин, когато реши, че паузата е станала достатъчно въздействуваща, — кои части от мен никога не са били сменяни? Давайте, да видим дали ще се сетите.

— Ох — прибави той, — ох ох ох ох ох ох.

Накрая те стигнаха до последното малко павилионче, положиха Марвин между тях и си починаха в сянката. Фенчърч купи няколко копчета за ръкавели за Ръсел — копчета, в които бяха вградени малки полирани камъчета, които бяха взети от планината Куентулус Куазгар, точно под огнените букви, с които беше изписано Последното Послание на Бог към Творението Му.

Артър плъзна поглед по малката купчинка от молитвени трактати до касата — малки медитации за значението на Посланието.

— Готова ли си? — попита той Фенчърч, която му кимна.

Те вдигнаха Марвин между тях.

Те заобиколиха подножието на планината, и там беше изписано посланието с блестящи букви по билото на планината. Имаше една малка наблюдателница от заварени релси на върха на голяма скала, гледаща натам, от която се разкриваше хубав изглед. Там имаше и малък телескоп за по-подробно разглеждане на буквите, но никой никога не го използуваше, защото буквите горяха с божественото великолепие на небесата и щяха, ако бяха разглеждани през телескопа, сериозно да увредят ретината и очния нерв.

Те се вгледаха с учудване в Последното Послание на Бог и бяха бавно и неизказуемо изпълнени с велико усещане за мир и окончателно и пълно неразбиране.

Фенчърч въздъхна.

— Да — каза тя, — това беше.

Те се взираха в него цели десет минути преди да усетят, че Марвин, който висеше между раменете им, има затруднения. Роботът не можеше повече да повдигне главата си и не можеше да прочете посланието. Те повдигнаха главата му, но той се оплака, че очните му вериги вече са гръмнали.

Те намериха една монета и го заведоха при телескопа. Той се оплакваше и ги обиждаше, но те му помагаха за всяка отделна буква. Първата беше „Н“, втората „и“, третата „е“. После имаше празно място, „с“, „е“ и отново празно място. После следваше „и“, после „з“, „в“ и „и“.

Марвин спря за почивка.

След няколко секунди започнаха отново и го накараха да види „н“, „я“, „в“, „а“, „м“ и „е“.

Следващата дума беше „за“. Последната беше по-дълга и на Марвин му трябваше друга почивка, преди да може да се справи с нея.