Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

Според думите на Прак мястото беше охранявано от Ладжесстичната Вантраковина от Лоб и по някакъв начин се оказа, че е така. Това беше нисък човечец със странна чапка, който им продаде билети.

— Дръжте се вляво, моля — каза той, — дръжте се вляво и се забърза след тях на един малък скутер.

Те разбраха, че не са първите по този път, защото пътеката, която минаваше през лявата част на Великата Равнина, беше доста изтъркана и осеяна с павилиончета. От едното те си купиха кутия шоколадови бонбони, които били изпечени във фурна, намираща се в някаква пещера в скалата, като била подгрявана от огъня на буквите, които образували Последното Послание на Бог към Творението Му. От друго си купиха няколко пощенски картички. Буквите бяха закрити, „така че да не се развали Голямата Изненада!“, както пишеше на обратната им страна.

— Знаете ли какво гласи посланието? — попитаха те съсухрената малка лейди в павилиончето.

— О, да — бодро изписука тя, — о, да!

Тя им помаха.

На всеки двадесет мили и нещо имаше по една малка каменна хижа с душове и санитарни възли, но ходенето беше тежко и високото слънце печеше Великата Червена Равнина, и Великата Червена Равнина се гърчеше от топлина.

— Възможно ли е — попита Артър в един от по-големите павилиони, — да наемем един от тези малки скутери? Като този на Вентранезнамсикакъв.

— Скутерите — каза малката дама, която сервираше в айсбара, — не са за набожните.

— О, добре, тогава е лесно — каза Фенчърч, — ние не сме точно набожни. Ние просто се интересуваме.

— Тогава ще трябва да се върнете обратно — сериозно каза малката дама, и когато те се поколебаха, им продаде две шапки „Последното Послание“ и снимка на тях двамата прегърнати върху Великата Червена Равнина на Рарс.

Те изпиха две соди в сянката на павилиона и отново се заклатушкаха под слънцето.

— Останахме без крем против изгаряне — каза Фенчърч след още няколко мили. — Можем да вървим към следващия павилион или да се върнем към предишния, който е по-близо, но това значи, че ще извървим този път няколко пъти.

Те се вгледаха напред в малката черна точица, която примигваше в омарата, погледнаха и назад. Гласуваха да продължат напред.

После откриха, че не само не са първите хора, които извършват това пътешествие, но че не са и единствените, които го извършват сега.

На известно разстояние пред тях се люшкаше по земята една несръчна ниска фигура, като стъпваше болезнено бавно полунакуцвайки-полупълзейки.

Движеше се толкова бавно, че не след дълго те можаха да настигнат създанието и да видят, че е направено от изтъркан, изподраскан и усукан метал.

То им изохка, когато го настигнаха, и падна в горещия сух прах.

— Толкова много време — изпъшка то, — о, толкова много време. И естествено, болка, толкова много болка и толкова много време — страдам от това. Мога да се справя с едното или другото поотделно, вероятно. Но и двете наведнъж наистина ме повалят. О, здрасти, пак ли си ти?

— Марвин? — каза Артър рязко, клякайки до него. — Това ти ли си?

— Ти си винаги същият — изпъшка вековната роботска отломка, — за суперинтелигентния въпрос, нали?

— Какво е това? — прошепна тревожно Фенчърч, като клекна до Артър и го сграбчи за ръката.

— Един вид стар приятел — каза Артър. — Аз…

— Приятел! — патетично изскърца роботът. Думата замря с някакво щракане и от устата му паднаха частички ръжда. — Ще трябва да ме извините, докато се опитам да си припомня какво значи тази дума. Банките ми за памет вече не са това, което бяха, и всяка дума, която не употребявам повече от няколко зилиона години трябва да бъде прехвърлена в спомагателната резервна памет. А, ето я.

Очуканата глава на робота прещрака малко, като че ли мислеше.

— Хм — каза той, — какво интересно понятие.

Той си помисли малко повече.

— Не — каза той накрая, — не мисля, че някога съм срещал някой такъв. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Той патетично размърда коляно в праха и после се опита да се усуче около злополучните си лакти.

— Има ли някаква последна услуга, която може би ще пожелаете да ви направя? — попита той с някакво кухо дрънчене. Късче хартия, което може би ще поискате да вдигна за вас? Или може би ще поискате — продължи той, — да отворя някоя врата?

Ръждясалите му вратни шарнири задращиха, понеже той вдигна глава, за да огледа хоризонта.

— Не изглежда, че понастоящем наоколо има врати — каза той, — но съм сигурен, че ако почакаме достатъчно дълго, все някой ще построи. И после — каза той, като бавно завъртя глава, за да види Артър отново, — ще мога да я отворя за вас. Привикнал съм на чакане, нали знаеш.