Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

Той можеше да почувствува и авантюрата да бъдеш дърво, което беше нещо, което не беше очаквал. Той змаеше, че човек може да се почувствува добре като влачи играчки по земята, но никога не беше разбирал, че може да се почувствува толкова добре, колкото сега. Той можеше да почувствува как някаква почти неочаквана вълна от удоволствие достига до него през цялото разстояние от Новата гора. Той трябваше да опита това лято, си помисли той, и да види как се чувствува някой, който има листа.

От друга посока той почувствува уплахата от това да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но това беше напълно неразличимо от чувството да бъдеш овца, стресната от каквото и да е друго нещо, защото овцете са създания, които научават много малко докато вървят по житейския си път, и биха се сепнали дори ако видят слънцето да изгрява на сутринта и да се учудят на зеления боклук по полето.

Той с учудване откри, че може да се почувствува като овца, сепната от слънцето тази сутрин и предишната сутрин, и сепната от група дървета по-предишния ден. Той можеше да се върне все по-назад, но стана тъпо, защото всичко се състоеше от овце, сепнати от неща, които ги бяха сепнали по-предишния ден.

Той заряза и разреши на разума си да се носи сънливо навън на развиващи се вълнички. Той чувствуваше присъствието на други създания, стотици и хиляди, обвързани в паяжина — някои сънени, някои заспали, някои ужасно вълнуващи, един увреден.

Един увреден.

Той бързо го подмина и после се опита да го почувствува отново, но той му се изплъзна като третата картинка с ябълка 2 2 при някои хазартни автомати при комбинация от три ябълки се изплаща голямата печалба (Б. пр. ) на нея в Пелманизм. Той почувствува спазъм от вълнение, защото инстинктивно знаеше чий е той или поне знаеше чий иска да бъде и щом веднъж узнаеш какво искаш да бъде нещо, инстинктът е много полезна придобивка, която ти позволява да знаеш, че то е такова.

Той инстинктивно знаеше, че това е Фени и че иска да я намери, но не можеше. От прекалено пренапрягане той започна да чувствува, че губи тази си странна нова способност, така че се отпусна и остави съзнанието си да се понесе свободно още веднъж.

И отново почувствува увреждането.

Отново не можа да го локализира. Този път, въпреки че инстинктът му беше зает да му казва, че е правилно да вярва, той не беше сигурен, че това е Фени — или може би този път беше друго увреждане. Имаше същия несвързан характер, но изглеждаше по-всеобхватно чувство за увреждане — по-дълбоко, не от единичен разум, може би изобщо не от разум. Беше различно.

Той остави съзнанието си да плава бавно и мъдро през Земята — ромолейки, просмуквайки се, потъвайки.

Той следваше Земята през дните и, носейки се с ритмите на мириадите и пулсове, просмуквайки се в тъканите на живота и, носейки се с приливите и, обръщайки се с теглото и. Увреждането винаги се връщаше — тъпа несвързана далечна болка.

И сега той летеше през земя от светлина; светлината беше време, чиито приливи се отдръпваха от дните. Увреждането, което беше почувствувал, второто увреждане, лежеше някъде пред него над земята — с дебелината на косъм през приказния ландшафт на Земята.

И внезапно той се спусна върху него.

Той танцуваше диво на ръба, докато земята на мечтите наистина се хвърляше около него — една оглупяваща пропаст в нищото — въртейки го диво, дращейки в празнотата, премятайки се в ужасяващото пространство — въртеше се и падаше.

През назъбената магия се виждаха друга земя и друго време — един по-древен свят, неувреден, но почти присъединен: две Земи. Той се събуди.

Студен вятър отнесе студената пот, стичаща се от челото му. Кошмарът беше свършил и това, както можа да почувствува, беше той. Раменете му увиснаха; той внимателно потърка очи с върховете на пръстите си. Накрая се почувствува сънен, както и много уморен. Така че каквото и да означаваше това, ако изобщо означаваше нещо, той щеше да го обмисли на сутринта, защото сега щеше да си отиде в леглото и да спи. Собственото му легло, собствения му сън.

Той можеше да съзре къщата си в далечината и се зачуди защо е така. Силуетът и се открояваше на лунната светлина и той можеше да го идентифицира — безинтересен и ръбат. Той се огледа и забеляза, че се намира на около осемнадесет инча над розовите храсти на един от съседите си — Джон Ейнсуърт. Те бяха изключително добре поддържани, гледани, окастрени за зимата, заровени в тенекии, и дори си имаха етикетчета, и Артър се почуди какво ли прави над тях. Той се почуди и каква сила го държи над тях и когато откри, че няма нищо подобно, внимателно се сгромоляса на земята.