Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

Държейки сметка за това, Артър се скри зад един пикап.

Вратата се отвори и Уил излезе, облечен с летателно кожено яке, което беше дал на един свой приятел, работещ в Лабораторията за пътни разследвания, специално за да го сложи в една катастофираща кола, за да може да добие толкова измачкан вид. Незнайко излая от радост и получавайки вниманието, което искаше, за щастие забрави за Артър.

Уил беше с няколко свои приятели, които започнаха да си играят с кучето.

— Тук! — викаха му всички те в хор. Тук, тук, тук!!!

Кучето полудяваше от лаене, скачане нагоре-надолу, почти изключваше малкото си сърце, хвърляше се в яростен екстаз. Те всички се хилеха и го аплодираха, после постепенно се разпръснаха по колите си и изчезнаха в нощта.

Това поне изясни едно нещо, си помисли Артър иззад пикапа, това определено е планетата Земя.

Къщата му все още си стоеше там.

Как и защо, той нямаше представа. Той беше решил да отиде и да хвърли един поглед, докато чака да се изпразни кръчмата, така че да може да отиде и да помоли съдържателя за легло за през нощта, когато всички си отидат, а ето че тя беше там.

Той бързо влезе с помощта на ключа, който пазеше под една каменна жаба в градината, защото телефонът изненадващо звънеше.

Той го чуваше слабо по целия път по алеята и тръгна да бяга веднага, щом разбра откъде идва звукът.

Вратата трябваше да бъде отворена със сила заради учудващото количество боклук в предверието. То беше задръстено от неща, които той по-късно щеше да открие, че представляват четиринадесет еднакви персонално адресирани писма-покани да получи някаква кредитна карта, която той вече имаше, седемнадесет еднакви заплашителни писма за неизплатени сметки по кредитна карта, каквато нямаше, тридесет и три еднакви писма, в които се казваше, че лично той е избран като човек с вкус и чувство за избор, който знае какво иска и къде отива в днешния сложен реактивен свят и следователно би харесал покупката на някакъв грозен портфейл, и освен това едно мъртво шарено коте.

Той се процеди през сравнително тесния отвор, който успя да си проправи въпреки всичко това, стъпи на купчинка рекламни брочури за вино, които един неразбиращ познавач би желал да пропусне, плъзна се покрай куп реклами за курортни вилни селища, улучи тъмните стълби за своята стая и се добра до телефона точно когато той спря да звъни.

Той задъхано се хвърли на своето студено, миришещо на мухъл легло и за няколко минути спря да се опитва да попречи на светя да се върти около главата му по начин, който очевидно му харесваше.

Когато се нарадва на малкия световъртеж и се успокои, Артър се протегна към бутона на нощната лампа, като не очакваше тя да се включи. За негова изненада тя го направи. Това призова мозъчните клетки за логика на Артър. Тъй като Електрификационната компания безпогрешно му прекъсваше тока всеки път, когато си платеше сметката, изглеждаше логично, че са го оставили свързан, когато не беше си платил. Изпращането на пари очевидно само насочваше вниманието им към теб.

Стаята беше точно такава, каквато я беше оставил, т.е. отчайващо мръсна, въпреки че изгледът беше посмекчен от дебелия слой прах. Полупрочетени книги и описания се валяха между купчини полуизползувани хавлии. Получифтове чорапи лежаха в полуизпити чаши кафе. Това, което е било полуизяден сандвич сега се беше полупревърнало в нещо, за което Артър изобщо не знаеше какво да мисли. Затъкни го с една светкавица, помисли си той, и ще започнеш еволюцията на живота отначало.

Имаше само едно нещо в стаята, което беше различно.

За момент и нещо той не можеше да види, че това е различно, защото беше покрито със слой отвратителен прах. После очите му се спряха на него.

То стоеше до един очукан стар телевизор, на който той можеше да гледа само лекции от ТВ-университета, защото при опит да покаже нещо по-вълнуващо той се разваляше.

Това беше една кутия.

Артър се надигна на лакти и се взря в нея.

Това беше една сива кутия с някакъв тъп блясък по нея. Беше кубообразна сива кутия със страна около един фут. Беше обвита със сива лента, завързана отгоре на спретната панделка.

Той стана, отиде до нея и учудено я пипна. Каквото и да беше това, то беше опаковано като подарък, спретнато и красиво, и чакаше той да го отвори.

Той внимателно го вдигна и го занесе до леглото. Издуха праха и развърза лентата. Отдолу имаше капак, чийто край беше подпъхнат в кутията.