Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

— Тор ли е свикал боговете днес? — попита го Дърк.

— О, а.

— Много невъзпитано от негова страна да не се появи.

— О, а.

— Сигурно на всички им е криво.

— А, не. Докато не са се свършили прасетата, едва ли.

— Прасетата ли?!

— О, а.

Дърк не знаеше как да продължи.

— О, а — подхвърли той.

— Всъщност само на Тор наистина му пука, нали разбираш — рече старецът. — Все отправя предизвикателства, а после не може да ги защити. Не го бива да спори. Ядосва се, омотава се, прави някоя простотия, след това не може да се оправи и си отнася наказанието. А пък иначе всички идват само заради прасетата.

— О, а. — Дърк усвояваше една съвсем нова за него техника за водене на разговор и беше направо смаян от това, колко успешна се оказваше тя. Погледна стареца с новооткрито уважение.

— Знаеш ли колко са камъните в Уелс? — изведнъж го попита човекът.

— О, а. — Дърк наостри уши. Този виц не го знаеше.

— Нито пък аз. На никого не казва. Вика ти: „Брой си ги сам!“, нацупва се и те зарязва.

— О, а. — Според Дърк вицът беше тъпичък.

— А пък този път хич не се и появи. Не бих го обвинил. Но ми е жал, защото според мене сигурно е прав.

— О, а.

Мъжът потъна в мълчание.

Дърк изчака.

— О, а — с надежда го подкани той.

Нищо.

— Та такова… ъ-ъ… — предпазливо му подсказа Дърк. — Значи според тебе сигурно е прав, а?

— О, а.

— Та, ’начи, дъртият Тор може и да е прав, а? Така ли?

— О, а.

— А за какво точно — търпението на Дърк най-накрая се беше изчерпало — може и да е прав?

— Ами за всичко.

— О, а — предаде се Дърк.

— Не е тайна, че за боговете настанаха трудни времена — мрачно произнесе човекът. — Ясно е на всички, дори и на ония, на които им дреме само за прасетата, а пък повечето са от тях. А когато се чувствуваш вече никому ненужен, е доста трудно да мислиш за нещо друго освен за следващото прасе, дори и навремето да си притежавал целия свят. Всеки го приема просто като неизбежност. Без Тор, искам да кажа. А сега и той се предаде. Не си направи труда поне да се появи и да сподели с нас някое прасе. Отказа се от предизвикателството. О, а.

— О, а — съгласи се Дърк.

— О, а.

— Та такова, предизвикателството на Тор… — Дърк опипа почвата.

— О, а.

— Какво беше?

— О, а.

И последните запаси от търпение на Дърк се изчерпаха и той се озъби на стареца:

— Какво предизвикателство е отправил Тор към Один?!

Човекът се втренчи изненадано в него, а после го огледа от горе до долу с големите си хлътнали очи.

— Ама ти си смъртен, нали?

— Да! — наежи се Дърк. — Смъртен съм. Смъртен съм, че какъв да съм друг. И като съм смъртен, та какво?

— Как попадна тук?

— Проследих те — и Дърк измъкна смачкания празен пакет цигари от джоба си и го остави на масата. — Благодаря — рече той. — Задължен съм ти.

Много тъпо извинение си беше, помисли си той, но за друго не се сещаше.

— О, а. — Човекът отмести поглед.

— Та с какво Тор е предизвикал Один? — Дърк се мъчеше с всички сили да прикрие нетърпението в гласа си.

— На тебе пък какво ти пука? — намръщи се безсмъртният дъртак. — Ти си смъртен. К’во си се загрижил? Вие сте си получили онова, което искате — и ти, и другите като тебе, — макар то вече да не струва почти нищо.

— Какво сме си получили от какво?

— От сделката — поясни безсмъртният дъртак. — От договора, който Тор твърди, че Один е сключил.

— Договор ли? — възкликна Дърк. — Що за договор?

Лицето на мъжа бавно се изкриви от гняв. Огньовете на Валхала танцуваха дълбоко в очите му. Погледна Дърк.

— Продажба на безсмъртна душа — заяви той мрачно.

— Какво? — възкликна Дърк. Вече се беше замислял над тази идея и я беше отхвърлил. — Искаш да кажеш, някой човек му е продал душата си? Кой? Не ми се вижда много смислено.

— Не — рече старецът. — Как да ти се вижда, като не е. Нали ти казах: безсмъртна душа. Душа на безсмъртен. Тор разправя, че Один си е продал душата на Човека.

Дърк се облещи с ужас насреща му, после бавно вдигна очи към балкона. Там ставаше нещо. Големият тъпан отекна отново и патърдията лека-полека взе пак да стихва. Но не последва нито втори, нито трети удар. Като че ли се беше случило нещо неочаквано и фигурите на балкона бяха започнали объркано да щъкат насам-натам. Часът на предизвикателството изтичаше, но сякаш там някой беше успял да отправи някакво предизвикателство.

Дърк се плесна по челото и залитна назад. Най-накрая всичко му беше просветнало. Открай докрай.

— Не на Човека — възкликна той, — ами на двама човеци. На един мъж и на една жена. Той е адвокат, а тя — специалистка по рекламата. Още щом я видях, си казах, че тя е виновна за всичко. Нямах представа колко съм бил прав. — Той настоятелно сръчка събеседника си. — Трябва да се кача там горе. В името на всички богове, помогни ми!