Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Пак прекоси чакалнята — този път не чак дотам плахо, но с бавни, целеустремени крачки. Пак нищо, но точно преди да излезе, сякаш му се стори, че май е дочул за миг някаква като че буйна шумотевица — като избухване на внезапен радиошум, докато въртиш копчето. Обърна се отново и пак тръгна навътре, като напрегнато се ослушваше насам-натам да долови и най-слабия шум. Отначало пак не долавяше нищо, после шумът отново внезапно избухна около него и в миг изчезна. Крачка — и пак. Запристъпва много, много бавно и внимателно. С най-лекото и нежно движение, опитвайки се да улови звука, той извърна глава на кажи-речи една милиардна част от градуса, вмъкна се зад една молекула и изчезна.

И трябваше веднага да залегне, за да избегне огромния орел, който връхлетя отгоре му.

Не беше същият орел, друг беше. И следващият беше друг, и по-следващият. Въздухът като че ли гъмжеше от орли и очевидно беше невъзможно да влезеш във Валхала, без да ти връхлетят поне половин дузина отгоре. Връхлитаха дори и върху други орли.

Дърк прикри главата си с ръце в опит да се опази от побеснелите, пляскащи с криле вихрушки, обърна се, притича и залегна под една огромна маса на пода от тежка, подгизнала, кална слама. Шапката му се търкулна. Той полази подире й, нахлупи я здраво на главата си и бавно надникна иззад масата.

Залата беше тъмна, но навсякъде из нея горяха огромни огньове.

Шум и дим изпълваха въздуха. Както и мирис на печени прасета, печени овце, печени глигани, пот, руйно вино и пърлени орлови криле.

Масата, зад която беше приклекнал, беше скована от безброй дъбови цепеници и подпряна на дебели подпори; беше се разпростряла във всички посоки и тегнеше от димящи трупове на умрели животни, огромни хлябове, грамадни железни халби, преливащи от вино, и свещи като восъчни мравуняци. Яки потни фигури се тълпяха около тях, над тях, лапаха, пиеха, биеха се за яденето, биеха се вътре в яденето, биеха се с яденето.

На около метър от Дърк един воин се беше изправил върху масата и се сражаваше с прасе, което се печеше вече от шест часа. Ясно си личеше, че воинът губи, но губи със сила и чувство. Други воини го насърчаваха, като го заливаха с вино от едно корито.

Покривът — доколкото се виждаше от такова разстояние на смътната, трепкаща светлина на огньовете — беше направен от запоени един за друг щитове.

Дърк сграбчи шапката си, наведе глава и се втурна в опит да се добере до стената. Докато тичаше — чувствуваше се практически невидим поради това, че беше напълно трезвен, с ума си, нормално облечен, — той премина покрай кажи-речи всички мислими видове телесни функции, различни от миенето на зъби.

Миризмата — също като миризмата на скитника от гара „Кингс крос“, който без съмнение беше тук и вземаше дейно участие във всичко това — постоянно се блъскаше в ноздрите. Ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая започнеше да ти се струва, че и главата ти трябва да се разрасне още и още, за да я побере. Дрънченето на меч о меч, меч о щит, меч о плът беше такова, че тъпанчетата на ушите ти започваха да се въртят, да треперят и да им се реве. Блъскаха Дърк, настъпваха го, ръгаха го, бутаха го и го поливаха с вино, а той се луташе и си пробиваше път през полудялата навалица. Най-накрая все пак се добра до страничната стена — яки дървени и каменни плочи, покрити с воняща кравешка кожа.

Той се спря за миг задъхан, обърна се и огледа слисано обстановката.

Те това беше Валхала.

Дума не можеше да става, че не е. С това тук никоя компания за доставка на продоволствие не би могла да се изгаври. И цялата тази бясна навалица от гуляещи богове и воини и изтърпяващи гуляя им техни дами с щитовете му, огньовете му и глиганите му като че ли наистина изпълваше пространство приблизително с размерите на гара „Сейнт Панкрас“. Такава пара вдигаха, че тя сигурно би могла да задуши ятата смахнали се орли, които вършееха във въздуха над тях.

Може пък и да ги задушаваше. Нямаше начин да се установи дали поведението на ято разярени орли, които си мислят, че се задушават, би се различавало значително от това на повечето орли, които наблюдаваше в момента.

Имаше нещо, мисълта за което постоянно бе отлагал, докато си пробиваше път през навалицата, но сега беше дошъл моментът да му се зачуди.

Какво търсят тук семейство Дрейкот, зачуди се той.

Каква работа биха могли да си имат тук Дрейкот? И бяха ли Дрейкот в момента тук, някъде из мелето?

Присви очи и се взря в бурното гъмжило, опитвайки се да мерне някъде из тълпата чифт скъпи очила с червени рамки или приглушен италиански костюм, които да си общуват с дрънчащите брони и потните кожи. Беше му ясно, че опитът ще е съвсем безполезен, но според него беше редно да го направи.