Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Не, реши той най-накрая, никъде не ги виждаше. Явно не си падаха точно по този тип купони. По-нататъшните му размишления по тази линия бяха прекъснати от един тежък топор с къса дръжка, който разсече въздуха, с гръм и трясък се заби в стената на около осем сантиметра от лявото му ухо и затапи всичките му мисли.

Когато най-сетне се съвзе и си издиша въздуха, той си помисли, че вероятно не бяха го замерили със секирата с коварни намерения, а просто е било демонстрация на войнствен дух. Въпреки това не беше в много купонджийско настроение и реши да се изнесе. Запромъква се покрай стената в посоката, която, ако се намираше на гара „Сейнт Панкрас“, а не във Валхала, би го отвела до билетната каса. Той не знаеше какво ще открие там, но си мислеше, че все ще е нещо по-друго от тукашната хубавина.

Най-големият купон като че ли се беше концентрирал по-силно към средата на залата, докато масите, покрай които сега се изнизваше Дърк, сякаш бяха населени със същества, наглед достигнали май онзи сезон в безсмъртния си живот, когато човек предпочита да си припомня времената, отдадени на борба с печени прасета, и компетентно да коментира със себеподобните си най-фините похвати в техниката на борбата с печени прасета, отколкото да се бори с някое печено прасе.

Дочу една забележка, отправена към нечий събеседник — „че е много съществено в решителния момент да приложиш хватката с трите пръста на лявата ръка върху стернума на противника, за да не се строполиш на земята в пълен ступор“, на което събеседникът отговори с едно благо „О, а“.

Дърк се спря, погледна назад и се върна.

Прегърбен в замислена поза над желязната чиния, облечен в сплъстени кожи — целите в катарами и лекета, — които, ако не друго, бяха доста по-лекьосани и смрадливи от ансамбъла, който носеше при предишната им среща, там седеше неговият познайник от чакалнята на „Кингс крос“.

Докато Дърк стоеше и се чудеше, изневиделица към стареца се стрелна орел, приземи се с трясък и плясък право пред него, прибра криле и взе да му досажда, крънкайки храна. Старецът небрежно откъсна една мръвка от кокала и я подаде на огромната птица, която бързо, ала точно я захапа с човка и я изтръгна от пръстите му.

Дърк си помисли, че явно това беше ключът към дружелюбния подход спрямо орлите. Той се приведе над масата, подбра една мръвчица и на свой ред я предложи на птицата. Птицата се хвърли към него и го закълва по врата. Това го принуди да се опита да разкара звяра, размахвайки шапката си, но запознанството беше осъществено.

— О, а — обади се старецът, подвикна „къш!“ на орела и се попремести към Дърк. Макар че това не беше твърде любезна покана, все пак си беше покана. Дърк прескочи пейката и седна.

— Благодаря — изпухтя той.

— О, а.

— Ако си спомняте, познаваме се от…

Точно в този миг из цяла Валхала отекна едно гръмовно „туппп!“. Беше от тъпан, но този тъпан явно беше извънредно мащабен, тъй като успяваше да отекне над цялата патърдия, царяща в залата. Отекна три пъти — бавно и гръмотевично, сякаш туптеше сърцето на самия дворец.

Дърк се озърна, за да види откъде идва звукът. И тогава за първи път забеляза, че над южния край на залата — именно там, накъдето се беше запътил — се е прострял огромен балкон или мост. Горе бяха застанали някакви фигури, които смътно личаха зад парата и орлите, но Дърк имаше чувството, че онези там горе, които и да бяха, властвуват над тия тук долу.

„Один — помисли си Дърк. — Один, бащата на всичко — той трябва да е.“

Пирът затихна бързо, макар и няколко секунди след като заглъхна последният тътен.

Възцари се очаквателна тишина и от балкона из цялата зала прокънтя гръмовен глас. И ето какво изрече:

— Часът на предизвикателството почти изтече! Предизвикателството беше отправено от великия бог Тор. За трети път питам: Къде е Тор?

Из залата се понесе мърморене, което предполагаше, че никой не знае къде се е дянал Тор и защо го няма.

Гласът прогърмя:

— Това е изключителна обида за достойнството на бащата на всичко. Ако Тор не се яви, преди да изтече часът, ще си понесе заслуженото наказание.

Тъпанът отново отекна три пъти и залата още повече се втрещи. Къде ли се беше запилял Тор?

— Сигурно е с някое момиче — надвика някой останалите.

Последваха гръмки изблици на смях и патърдията отново се развихри с пълна сила.

— Да — тихо рече Дърк. — Най-вероятно да.

— О, а.

Дърк си мислеше, че говори на себе си, и много се изненада, че е успял да провокира отклик от страна на стареца, макар и самият отклик да не го изненада особено.