Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Кейт си мълча минута-две, а после рече:

— Ако не бях американка, нямаше да го направи.

Мъжагата им беше препоръчал една местна кръчмичка, където да ги потърси, след като постави диагноза на ситроена. Тъй като ягуарът, на Дърк беше изгубил само предния си десен мигач, а Дърк настоя, че той и без това почти не завивал надясно, те изминаха нищо и никаквото разстояние с кола. Докато Кейт с известна неохота се качваше в колата на Дърк, тя се натъкна на книгата на Хауърд Бел, която Дърк беше задигнал от Сали Милс в кафенето, и й се метна отгоре. След няколко минути, докато влизаше в кръчмата, тя все още се опитваше да се сети чела ли я е, не е ли.

Кръчмата съчетаваше в себе си всички традиционни английски качества, като месингови прибори като за коне, балатум и грубиянщина. Звуците, които Майкъл Джексън издаваше в съседния бар, се смесваха с погребалния звън на пресекулки, идващ от машината за миене на чаши, и те създаваха интонационна среда, която прекрасно подхождаше по очуканост на старата боя.

Дърк взе по едно на себе си и на Кейт и после седна с нея на малката масичка в ъгъла, която тя беше открила — далече от тлъстата, навлякла тениска враждебност на бара.

— Чела съм я — обяви тя, след като прелисти с палец по-голямата част от „Бягай като от дявола“. — Или поне съм я почвала и съм прочела първите две-три глави. Всъщност беше преди два-три месеца. Не знам защо продължавам да го чета този. Съвсем ясно си личи, че редакторът му не го чете. — Тя погледна Дърк. — Не бих и предположила, че си падате по такава литература. Въпреки че слабо ви познавам.

— Не си падам — обясни Дърк. — Аз, такова, я прибрах по погрешка.

— Всеки така разправя — сряза го Кейт. — Едно време доста го биваше — добави тя, — ако човек си пада по такива работи. Брат ми се занимава с книгоиздаване в Ню Йорк и разправя, че на Хауърд Бел напоследък май нещо му било станало. Имам чувството, че те всичките като че ли са се поуплашили от него и това го кефи. Разбира се, на никого не му стиска да му каже, че трябва да махне главите от десета до двадесет и седма включително. Пък и всичкото онова за пръча… Съществува теория, че той продава толкова милиони бройки, защото всъщност никой не ги чете. Ако някой, който си купи негова книга, вземе, че я прочете, хич няма да си направи труда да купи следващата и край с кариерата му.

Тя бутна книгата.

— Както и да е — продължи тя. — Много умно ми обяснихте какво съм търсила в „Уудшед“, но изобщо не сте ми обяснили какво щяхте да търсите там вие.

Дърк сви рамене.

— Ами да видя как е — незаангажирано подхвърли той.

— О, така ли? Е, аз ще ви спестя притесненията. Много противно място.

— Опишете ми го. Всъщност започнете от летището.

Кейт опъна една яка глътка от своя „Блъди Мери“ и потъна за миг в замислено мълчание, докато водката кръжеше вътре из нея.

— Значи искате да ви разкажа и за летището? — обади се тя най-накрая.

— Да.

Кейт пресуши чашата си на екс.

— Значи имам нужда от още едно — рече тя и бутна чашата към Дърк.

Дърк храбро се изправи срещу гадния поглед на бармана и се върна при Кейт след минутка-две с отново заредена чаша.

— Добре — каза Кейт. — Започвам с котката.

— К’ва котка?

— Котката, която съседката ми трябваше да гледа, докато ме няма.

— Коя съседка?

— Умрялата.

— Разбрах — рече Дърк. — Вижте какво, що не вземете да млъкнете и после да ми разкажете как точно беше?

— Да — отговори Кейт. — Бива.

Тя му разказа събитията от последните няколко дена или поне онези, на които присъствуваше в съзнание, и после се прехвърли на впечатленията си от „Уудшед“.

Въпреки отвращението, с което описваше болницата, на Дърк тази болница му се стори тъкмо мястото, където би искал да се оттегли, след като се пенсионира — още утре, ако е възможно. То съчетаваше преданост към необяснимото, което си беше неговият неизлечим порок (не можеше да мисли за това по друг начин и понякога се бунтуваше срещу порока си с яростта на пристрастения), и разглезено самовглъбяване, което пък беше порок, на който той би се отдал с най-голямо желание, стига да имаше най-малка възможност.

Най-накрая Кейт разказа и за срещата с Одуин и с гадния дребосък, която така я беше разтревожила, и тъкмо в резултат на това Дърк потъна за минута в навъсено мълчание. Голяма част от тази минута всъщност беше заета от вътрешна борба дали най-после да не се огъне и да запали една цигара. Наскоро ги беше отказал, та тази борба си беше нещо обичайно и той най-редовно губеше в нея, често без дори да забележи.